Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Не можеше да й каже какво е то, защото беше забранено. Беше я предупредил за това. Богомолкородните изглежда живееха в невидими килии и зад всеки ъгъл ги дебнеха препятствията на собствените им традиции. Веднъж Тисамон вече бе нарушил забраните, но явно не смяташе да го направи отново, не и тук.
А и очевидно се тревожеше за нея. Подложил я бе на жестоко обучение, убивал я бе стотици пъти в тренировъчните им дуели, претеглял бе със собствения си аршин уменията й и волята й да се бие. Вярваше в способностите й, но тя му беше дъщеря и тревогата му беше неизбежна. Тиниса, от своя страна, не можеше да потърси утеха от него, не смееше да го заговори дори, от страх, че Тисамон ще долови в гласа й неувереност. А това беше горделивост, осъзнаваше тя, отказ да се признаят нормалните слабости на човешката природа. Горделивост, която богомолкородните наричаха гордост.
Навън, в центъра на селцето, нещо къкреше в малък железен съд над открит огън. Молецоидът, който бе излязъл да посрещне Тисамон, си приказваше тихо с жена от неговата раса, по-стара и от него. „Заклинания ли правят? Това магия ли е?“ Но Тиниса не вярваше в магията, нищо че тя беше движещата сила в живота на баща й. Че, бедната доверчива Че, бе склонна да повярва в магията много повече от нея.
Тисамон погледна нагоре. Небето над острова тъмнееше, преливаше към мрака на нощта. Тиниса дори не бе забелязала.
— Време е — каза той. Огледа я от главата до петите, погледът му се задържа на рапирата, кинжала и подплатения й жакет. Казал й бе, че трябва да е готова за война.
Когато дойде време да изпие отварата, Тиниса се дръпна инстинктивно. Каквото и да бяха забъркали в съда над огъня, то беше гъсто и вонеше на гнилоч. Изчакаха я търпеливо. Явно нямаше да я насилват. Отказът да изпие гадната течност би означавал провал още при първото изпитание.
Тиниса взе топлата керамична чаша и с мъка потисна отвращението си, което не можеше да се обясни само с естествената реакция на здравомислещ човек. Имаше и нещо друго, някаква дълбока съпротива, която момичето не можеше да обясни.
Затова изпи на големи глътки отварата, бързо, преди да е изгубила смелост. Течността беше потресаващо сладка и толкова лепкава, че засядаше на гърлото й. Въпреки това и с цената на огромни усилия Тиниса я изгълта. Стомахът й реагира моментално, тя се преви надве и посегна към Тисамон за подкрепа, но той се беше дръпнал настрани. „Оттук нататък можеш да разчиташ само на себе си.“
Тиниса се изправи и изтри уста. Стомахът й се бунтуваше, а двамата молецородни се размазаха пред погледа й.
— Какво?… — понечи да попита, но те вече вървяха към гората и Тиниса тръгна след тях. Земята под краката й се люшкаше и пропадаше непредвидимо. Тисамон беше близо до нея, но и твърде далеч, за да почерпи сила от него. Дори не я поглеждаше.
Първите дървета надвиснаха в мрака над нея. Молецородните бяха изчезнали — или между дърветата, или просто се бяха върнали назад, без Тиниса да разбере. Тя хвърли за пореден път поглед към баща си, но той се взираше мълчаливо в дърветата. И когато пристъпи напред, Тиниса усети сенките между дънерите като физическа бариера, така осезаема, че се наложи да натисне с рамо, за да я пробие.
Той беше до нея, когато навлезе между дърветата. Уж беше с нея и след това, но изоставаше постепенно, докато Тиниса не го изгуби окончателно от поглед. И без него обаче, сред дърветата имаше движение. В мрака, който зрението й компенсираше едва частично, това движение й показваше пътя. Шумоленето отляво и отдясно оформяше коридор, по който да се движи. Зърваше ги от време на време — богомолкородни, които вървяха от двете й страни, насочваха я. Тичаха с лекота между дърветата, а тя с мъка поддържаше темпото им. С мъка и неуспешно, всъщност — те бързо я изпреварваха, но други прииждаха по петите им. Тиниса ги виждаше в съзнанието си — млади и стари, мъже и жени, някои облечени обикновено, други със странни одежди, трети голи, загърнати само със сенките на дървесата.
„Истински ли са? Или ми се привиждат заради опиата, който ми дадоха да изпия?“ Не беше в състояние да направи разлика, защото всичко й изглеждаше истинско. Опиатът я бе лишил от трезва преценка.
Насочваха я както овчарски кучета прибират в стадото заблудена овца. Тя тичаше ли, тичаше, все по-навътре в гора толкова гъста, че сигурно имаше друга дума за нея. Джунгла, това беше правилната дума, осъзна Тиниса, за странната гора от друго място и време, скрита на остров Паросиал.