Разединени равнини

— В заговора участвахме трима — каза бавно тя. — Ако това ще ти помогне да разбереш. Случи се, когато Талрик ни каза, че векианците ще се включат срещу Колегиум.

Той поклати глава.

— Не разбирам. Та вие сте работили срещу нас. Продали сте ни на Империята. Не разбирам защо сте променили решението си.

— Защото Империята е различна — поде с равен глас тя. — Очаквахме имперска армия да превземе Колегиум. Не тази година, не и следващата може би, но все някога. Империята води завоевателна политика, а когато си завоевател, воюваш така, че победеният град да претърпи минимални загуби в жива сила и материални щети, за да има какво да управляваш след това. Не бих се учудила, ако оставеха дори Академията непокътната, стига да си осигурят контрол върху преподавания материал. А Колегиум щеше да си остане Колегиум, само че с имперски губернатор, имперски данъци и осородни войници по улиците. Така си мислехме ние. Векианците обаче мразят Колегиум. Той им напомня за срамното поражение отпреди години и завладеят ли го, няма да оставят камък върху камък. Това ни накара да се замислим и да осъзнаем какво е заложено на карта. И решихме да сложим край, аз, Хофи и Скадран. Когато Талрик дойде да ни инструктира, се опитахме да го убием. Убихме помощника му, но самият Талрик се оказа голяма лъжица за нашата уста. Видя сметката на Хофи и Скадран, щеше да убие и мен, ако твоят богомолкороден приятел не ме беше открил преди него. Голям късмет, нали? Бърза смърт без свидетели срещу публична екзекуция. Или от ръцете на векианците, когато опожарят сградата с все мен в нея. — Ариана се изправи внезапно и Стенуолд разбра, че ще го моли за помощ, ще настоява, ще го призове в името на лъжите, с които го беше оплела доскоро. Но думите пресъхнаха в гърлото й и само накъсан звук излезе оттам.

— За векианците не мога да гарантирам, нито за Империята — каза той. — Но в Колегиум публични екзекуции няма вече от десетина години. Дори сега, при тези извънредни обстоятелства, Събранието няма да наруши традицията заради теб. Иронията е, че най-вероятно ще ти наложат изгнание, което в сегашния момент е трудно осъществимо по чисто технически причини.

Юмруците й бяха стиснати и Стенуолд видя как малките шипове се плъзгат навън и навътре от кокалчетата. В очите й имаше нещо повече от обикновена молба и той скоро усети как Изкуството й се размърдва, как пипалата му се опитват да стигнат до ума му, да го обърнат, да му внушат жалост и съпричастие. Но Изкуството й беше слабо, подронено от собственото й отчаяние, и той се отърси с лекота.