Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Доста път е това — каза Тиниса.
Той кимна.
— Тук е сърцето ни.
— Но защо? — попита тя. — Едва ли заради… богове? — Знаеше, че много отдавна някои древни народи се бяха опитвали да осмислят света, като дадат лица на светкавиците и на морето. Някои дивашки племена сигурно и досега го правеха, в земи извън познатия свят, но никой, докоснат от съвременната цивилизация, не вярваше, че животът му е в ръцете на някакви боричкащи се помежду си свадливи божества. Ахеос й беше казвал, че молецородните вярват в духове, но такива, които подлежат на контрол, а не такива, които изискват подчинение. Съществуваха, разбира се, и аватарите на различните раси, философските концепции, които бяха източникът на Изкуството на предците, но те бяха само идеи, средства, които да подпомогнат концентрацията. Никой не смяташе, че те съществуват някъде в действителност.
— Древно и ненарушимо общение — прошепна Тисамон и Тиниса я побиха тръпки. Не заради думите сами по себе си, а защото съвсем ясно чу същите думи, произнесени от друг глас и отправени към Тисамон, когато е бил по-млад и от нея и е наближавал същите брегове, макар и на друга палуба.
Пясък изскърца по дъното на плиткогазещия съд. Капитанът му, стар бръмбаророден, се развика който ще слиза, да слизал.
Тиниса взе брезентовата си торба, преметна през рамо портупея с рапирата си и скочи в дълбоката до бедрата й вода.
Заливът приютяваше едно-единствено рибарско селце, сгушено между прибоя и линията на дърветата, с лице на юг към безкрайната океанска шир, сякаш бе обърнало гръб на Равнините и хода на историята. Къщите бяха построени от дървени трупи и тръстика, и издигнати на стълбове заради прилива. Селяните бяха странна смесица, каквато Тиниса не бе очаквала да види тук.
Сред тях имаше само малцина богомолкородни, повечето стари, с посребрени коси и сбръчкани лица. Останалата част беше като представителна извадка на Равнините — доста бръмбароиди, сред тях и един с преподавателска тога от Академията, почти толкова мухородни и по-малко мравкородни от Кес. Имаше и изненадващ брой молецородни, които сновяха между колибите и лодките или си шушукаха на малки групи.
Е, паякородни нямаше, но това можеше да се очаква.
Тиниса стъпи на сухия пясък, изтръска водата от босите си крака и си даде сметка, че мнозина я зяпат озадачено. Зяпат я и местят погледи между нея и Тисамон. Кръвта й може да беше смесена, но лицето й беше досущ като на майка й. Създавайки дете с една паякородна, Тисамон беше нанесъл най-тежкия удар на собствената си раса, извършил бе най-непростимия грях в разрез с древните забрани на своя народ.
Но поне засега лошите й предчувствия не се оправдаваха. Зяпаха я, вярно, в погледите на някои се долавяше злоба, но нищо повече. Тисамон бе спрял в средата на селцето и гледаше как двама млади молецоиди пускат на вода малка лодка. Видно беше, че чака нещо.
„И къде е всичко?“ — запита се тя, защото тази шепа бараки със сигурност не беше свещеният Паросиал. Не можеше цялата драма да е заради това неугледно селце. А после плъзна поглед отвъд селото, към гъстата гора, която покриваше почти целия остров, и разбра, че тя, гората, е свещената.
Стойката на Тисамон се промени едва доловимо, колкото да привлече вниманието й към един молецороден мъж с бели очи и лишено от възраст лице, който се приближаваше бавно към тях. Празният му поглед се спря за миг на Тиниса, но присъствието й с нищо не промени израза на лицето му.
— За появата ти се знае — каза меко той на Тисамон. — За целта — също. — Отново погледна към нея. — Не е моя работа да съдя, но…
— Островът ще отсъди — отвърна с твърд глас Тисамон, ала в погледа, който хвърли на дъщеря си, за пръв път се появи сянка на несигурност.
— Така е — потвърди молецородният. — Винаги е така. Островът никога не е виждал такава като нея. Никой от нас не знае какво може да се роди или какво може да умре… дори ако тя е направила необходимите приготовления.
Тисамон гледаше към мрака между дърветата.
— Трябва да стане тази нощ. Нямаме време.
— Сигурен ли си, че е готова? Много е млада.
— Бях на нейните години, когато дойдох тук да ме отсъдят.
Молецоидът вдигна рамене.
— Островът ще отсъди — повтори той, а после добави: — Тази нощ, щом така предпочиташ.
Очаквала бе някаква тържествена церемония — барабани, факли и напеви. Междувременно ги бяха настанили в една от бараките, много от които изглеждаха празни. Тисамон се бе заел да точи острието на ръкавицата си — плъзгаше бруса по него отново и отново, не защото острието имаше нужда от наточване, а защото се опитваше да държи мислите си далеч от предстоящото.