Двор от крила и разруха

Зад мен Мор хвана Неста и Касиан за ръцете, за да ги ответрее до лагера, докато Азриел свикваше сенките си, а Илейн стоеше до него, наблюдавайки смаяно представлението му.

Но всички се поколебахме. И аз си позволих да огледам за последно мебелите, дървените ламперии и изобилното слънце. Да послушам звуците на Веларис, детския смях по улиците, песента на чайките.

В настаналото помежду ни мълчание съзнавах, че и приятелите ми вършат същото.

Рис се покашля и кимна на Мор. Тя изчезна заедно с Касиан и Неста. Азриел хвана нежно ръката на Илейн, сякаш се боеше да не я нарани с белезите си, и също се ответря.

Когато с Рис се оказахме сами, се полюбувах за миг на меката слънчева светлина, изливаща се през прозорците на входната врата. Вдишах аромата на хляба, който Нуала и Серидуен бяха изпекли тази сутрин заедно с Илейн.

— Бриаксис — пророних. — Така се казва съществото в библиотеката.

Той вдигна вежда.

— Така ли?

— Предложих му сделка. За да се бие на наша страна.

Във виолетовите му очи затанцуваха звезди.

— И какво отвърна Бриаксис?

— Че иска прозорец, през който да вижда звездите, луната и слънцето.

— Обясни му, че очакваме от него да изтреби враговете ни, нали така?

Побутнах го с хълбока си.

— Библиотеката е негов дом. Иска само да го подобри.

Крива усмивка подръпна устните на Рис.

— Е, щом така или иначе ще трябва да преобразявам дома си, за да постигна стандарта на Тесан, защо пък да не сътворя и един прозорец за клетата твар.

Този път го сръчках с лакът в ребрата. Още носеше елегантните си дрехи от срещата.

— Явно армията ни набъбна с една бройка — засмя се той. — Горкият Касиан… сигурно ще се поболее, като види новия си войник.

— Ако имаме късмет, и на Хиберн ще се отрази така.

— Ами Резбарят?

— Да си гние в онова подземие. Нямам време за игричките му. Бриаксис ще трябва да свърши работа.

Рис надникна към ръката ми, като че и през ръкава виждаше новия, втори черен обръч около предмишницата ми. Вдигна сключените ни пръсти и целуна опаката страна на дланта ми.

Плъзнахме по още един мълчалив поглед около градската къща, попивайки всяка подробност, тишината, която сега я обгръщаше като тънък слой прах.

Рис пророни тихо:

— Чудя се дали ще видим отново тази къща и Веларис.

Надигнах се на пръсти и го целунах по бузата.

— Ще ги видим — обещах му, докато тъмният вятър се завихряше около нас, за да ни отведе в илирианския военен лагер. Притиснах се към него и добавих: — Ще видим всичко отново.

И когато погаленият от нощта вятър ни понесе надалеч, към войната, към незнайни опасности… се молех обещанието ми да се сбъдне.