Край Рио де ла Плата

По-късно храстите изчезнаха и ние се озовахме в рядка мимозова гора. Дърветата растяха доста далеч едно от друго. Навярно само в изключителни случаи достигаха височина, по-голяма от десетина метра, но благодарение на цъфтящите пълзящи растения, които се виеха чак до върховете им, те представляваха прекрасна гледка.

Ураганът бе утихнал почти напълно и слънцето пак се показа. Той беше един от онези пампероси, които са краткотрайни, но затова пък имат десеторно по-голяма мощ. Тук в гората не усещахме вече кажи-речи никакъв вятър.

Пътем разговарях с брат Иларио. Офицерът вървеше близо до нас и навярно чуваше всяка наша дума, обаче не се намесваше в разговора ни. Едва след като монахът подхвърли една забележка и съвсем случайно спомена името на майор Кадера, непознатият бързо попита:

— Кадера ли? Познавате ли го?

— Да — отговорих аз. — В случай, че имате предвид същото лице, за което говорихме.

— Сигурно е той, понеже има един-единствен майор Кадера. Вие негови приятели ли сте или врагове?

— Хм! Това е такъв въпрос, на който не може току-така да се отговори.

— О, напротив. Онзи, който не ми е приятел, сигурно е мой враг!

— Едва ли е така. Има хора, които са ни съвсем безразлични и за нас случаят с Кадера е вече точно такъв.

— Значи по-рано не е било така. Той или ви е бил приятел, или пък враг. Много ми е интересно да разбера кое от двете е вярно.

— Не е във властта ми да ви дам желаното сведение.

— По каква причина, сеньор?

— Принуден съм да премълча и причината, понеже не ви познавам. Запознахме се с Кадера по такъв начин, че предпочитаме да не чуваме повече името му.

— А-а! Значи се е държал враждебно към вас?

— Да.

Той ме изгледа изпитателно. Аз обаче му обърнах гръб в знак, че не желая повече да разговарям на тази тема. Но той нямаше намерение тъй лесно да се откаже от нея и продължи:

— Извинете, сеньор! Виждам, че не обичате да ви споменават за този човек, ала много ми се иска да ви задам още няколко въпроса относно личността му. Ще ми разрешите ли?

— Няма да доведе до никъде. Не мога да давам сведения на непознати за лица, за които не обичам да си спомням.

— Но вие можете да ми имате доверие! Нима приличам на човек, от когото хората би трябвало да се пазят?

— Не, но и най-свестният човек може да се окаже наш противник.

— Съвсем сигурно е, че аз не съм.

— Можете ли да го докажете?

Той замълча за малко, забил поглед в земята, а после каза:

— И аз не ви познавам. Не знам дали да вярвам, че сте чужденец.

— Тогава ще ви го докажа.

Извадих портфейла си, който беше останал сух, и му подадох моя паспорт. Той го разгледа, върна ми го и рече:

— Наистина имате чуждестранна легитимация, а от визата ви разбирам, че се намирате в страната едва от две седмици.

— Тогава нима е възможно да се занимавам с партийни интриги?

— Като нищо! Кой е този ваш спътник?