Томичукалата

5

Зовът на камбаните.

През януари онзи същият сътрудник на конгресмена Бренан, когото той изпрати от свое име в Хейвън, беше ходил до Вашингтон, където се запозна с някаква красива млада жена на име Анабел. Това лято тя дойде в Мейн и дори го придружи до Хейвън, за да му прави компания, а той й обеща, че на връщане към Огъста ще преспят в Бар Харбър. Отначало мястото не й хареса никак, защото в ресторанта малко й прилоша и тя дори не успя да си довърши закуската, пък и на всичкото отгоре готвачът на аламинути й заприлича на Чарлс Мансън. Когато мислеше, че никой не го гледа, се усмихваше толкова лукаво и загадъчно, че човек неволно почваше да се чуди дали не е посипал пържените яйца с арсеник. Само че после химните на камбаните я омагьосаха напълно, понеже й напомниха за детството в Небраска.

— За Бога, Марти, как е възможно в едно толкова забутано градче да има такива разкошни църковни камбани?

— Може някой богат турист да е умрял наблизо и да е завещал всичко на Хейвън — отвърна разсеяно Марти.

Той лично пет пари не даваше нито за химните, нито за камбаните. Откакто пристигна тук, имаше непрекъснато главоболие, което ставаше все по-мъчително, а и венците му бяха започнали да кървят. Само се молеше да не е пиорея, от която страдаше цялото му семейство.

— Хайде, време е вече да ходим в църквата — добави Марти и си помисли: „Че да свършваме по-скоро и да отидем в Бар Харбър, където да ти покажа какво значи чукане. Господи, какво гнусно градче!“

Двамата излязоха и тръгнаха по главната улица. Той в правителствено тъмносиво, а тя в спретнато черно костюмче (макар че, както му беше подхвърлила дяволито по пътя за насам, отдолу бельото й било от най-бяла коприна — там, където изобщо го имало, разбира се). Редом с тях крачеха и жителите на Хейвън, също облечени в подходящи траурни дрехи. На Марти му направи впечатление, че бяха пристигнали и много щатски полицаи, чиито сивосини униформи се набиваха в очите.

— Погледни, Марти! Часовника!

Тя му посочи кулата на кметството, която бе солиден тухлен градеж, но за миг сякаш трепна и затанцува пред погледа на Марти. Главоболието му веднага се усили. Сигурно очите му нещо се бяха преуморили. Преди три месеца той ходи на преглед и лекарят му каза, че с такова зрение би могъл спокойно да стане пилот на изтребител, ама явно беше сбъркал. А и как да не сбърка, като в списание „Тайм“ пишеше, че напоследък в САЩ почти половината от всички медици редовно вземат кокаин… но все пак защо така изведнъж главата му се замая? От камбаните ще да е. Звънът им някак си отекваше и се умножаваше в съзнанието му. Бяха десетина, после стотина… хиляда, а сега вече цял милион и всичките следваха мелодията на химна „Когато се срещнем в краката на Исус“.