Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
— …разбира се, не е нещо, за което коя да е добродетелна християнка би се осмелила да помоли, защото първо трябва да го заслужи. Послушайте Притчите Соломонови и кажете — вие, които я познавахте, — дали те не се отнасят именно за жена като Рут Маккосланд.
„(трябват други гуми)“
Дик Алисън вдигна глава и видя смаяния поглед на Нют от другата страна на пътеката между пейките. До него Джон Харли също бе зяпнал от изненада, избелелите му сини очи се въртяха насам-натам като пощурели.
Гурингър едва не изтърва Библията, докато търсеше нужната страница. Беше толкова шашардисан, че вече не приличаше на достоен Божи пастир, а на най-обикновен послушник, обхванат от сценична треска. Само че никой не го забеляза: външните хора просто бяха твърде погълнати от собствените си телесни страдания или лутащите се из главите им грандиозни идеи. А местните жители се сплотиха около обземащата ги тревога, която трескаво прелиташе от съзнание на съзнание, така че накрая в главите им кънтяха неистови камбани, без никаква следа от предишната мелодичност.
„(някой си пъха носа)“
„(където не му е работата)“
Боби Тремейн хвана ръката на Стефани Колсън и леко я стисна. Тя му отвърна със същото и го погледна със широко отворени кафяви очи, разтревожени като очите на дива патица, току-що доловила изщракването на затвора на ловджийската двуцевка.
„(на шосе 9)“
„(съвсем близо до кораба)“
„(единият е полицай)“
„(точно така, но много специален полицай: полицаят на Рут, обичал я е)“
Рут лесно щеше да познае тези надигащи се гласчета. В момента дори и някои от външните хора вече ги усещаха, макар да бяха още сравнително нови за заразата на Хейвън. Двама-трима се озърнаха наоколо, сякаш току-що се пробуждаха от омайна дрямка. Между тях беше и приятелката на сътрудника на конгресмена Бренан. Струваше й се, че е била на хиляди километра оттук. По професия тя беше някаква невзрачна деловодителка във Вашингтон, но сега й хрумна такава страхотна архивна система, че направо се видя на върха на службата. После обаче я проряза странна мисъл, за която можеше да се закълне, че не е нейна
„(някой трябва бързо да ги спре)“
и тя дори се озърна да провери да не би някой да я е произнесъл на глас в притихналата църква.
Само че всички мълчаха, с изключение на проповедника, който най-сетне бе намерил страницата. Тя се извърна към Марти, ала той седеше, впил изцъклен поглед в писаните стъкла на прозорците и приличаше на хипнотизиран. Сигурно умира от скука, реши тя и пак се върна към собствените си мисли.
— Кой ще намери жена добродетелна? — четеше Гурингър с леко хрипкав глас. На моменти дори се запъваше и прескачаше пасажи. — Нейната цена е по-висока от бисер. Сърцето на мъжа й е уверено в нея, и той не ще остане без печалба. Тя му се отплаща с добро, а не със зло, през всички дни на живота си. Набавя си вълна…
Тук в наостреното колективно ухо на паството отново гръмнаха неземните мисли:
„(извинявай просто стана без да искам)“
„(…)“
„(какво?)“
„(…)“
„(Господи та това е чак от Уилинг! Как…)“
„(…)“
„Всъщност говорят два гласа, но ние чуваме само единия от тях“, каза си мозъчната мрежа и всички извърнаха очи към Боби. В Хейвън имаше само един човек, чиито мисли те не можеха да четат и него сега го нямаше в църквата. „Два гласа. Да не би единият да е на пияния ти приятел, а?“
Усетила тежестта на погледите им Боби внезапно скочи и тръгна към изхода. Глупакът Гурингър пак беше млъкнал.
— Извинете — мърмореше тя, докато се провираше между пейките. — Извинете… Извинете…
Най-сетне успя да се измъкне на улицата. Последваха я Боби Тремейн, Нют, Дик и Брайънт Браун. От външните хора никой не забеляза раздвижването. Те отново бяха изпаднали в гротескните си сънища.
13
— Извинявай — рече Буч Дуган. После затвори вратата, извади носна кърпичка и си забърса устата. — Просто стана без да искам. Но сега съм по-добре.
— Нищо — кимна Ев. — Няма време да ти обяснявам всичко, но ще те помоля да чуеш нещо.
— Какво?
Ев включи радиото на джипа и започна да върти копчето за настройка на станциите. Дуган зяпна. В ефира звучаха хиляди станции, много повече дори и от през нощта, когато се застъпваха и преливаха една в друга. Тези обаче изобщо не се сливаха, нито глъхнеха, а бяха кристално чисти.
След малко Ев спря на някаква станция с кънтримузика, където тъкмо свършваше песен на групата „Джъдс“. После пуснаха музикалния клип на програмата. Дуган направо не можеше да повярва на ушите си.
— Радио WWVI! — наперено изчуруликаха група момичета на фона на цигулки и банджо.