Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
От известно време обаче имаше нещо, което правеше Буч Дуган неспокоен. Изчезването на двамата полицаи, негови колеги и добри познати, някак си го бе изместило на заден план, ала днешното посещение на Ев Хилман отново му го припомни и именно това го накара да се спусне подир стареца.
Ставаше дума за последния му разговор с Рут, макар че той се притесняваше за нея още преди него. Струваше му се, че поведението й във връзка с издирването на малкия Дейвид Браун изобщо не подобаваше на онази Рут Маккосланд, която познаваше от години. За него реакциите й бяха абсолютно непрофесионални.
После, вечерта преди смъртта й, той я бе потърсил по телефона пак по същия случай, за да сверят наличната информация, макар да знаеше много добре, че и двамата не разполагат с нищо ново. Просто си мислеше, че понякога и от най-обикновен разговор може да изскочи нещо. Докато говореха, стана дума за дядото на момчето, а Буч вече се беше срещал с Дейвид Брайт от „Дейли Нюз“ на по чаша бира, затова подхвърли на Рут идеята на Ев Хилман, че явно целият град е обхванат от някаква мистериозна полуда.
Само че за негово учудване Рут нито се засмя на теориите му, нито ги отхвърли. Дуган дори не си спомняше отговора й, понеже тъкмо тогава линията пропадна. Това не го изненада кой знае колко, тъй като телефонните кабели до по-малките населени места все още минаваха по дървени стълбове над земята и връзките редовно се губеха, особено при силен вятър. Тогава на човек му се струваше, че говори по детски телефон, направен от две консервени кутии, свързани с канап.
„По-добре му кажи да не се връща“, беше отвърнала Рут. Дуган бе сигурен, че я е чул правилно. А след това, малко преди да я загуби съвсем, му се стори, че тя спомена нещо за найлонови чорапи. Ни в клин, ни в ръкав. Вероятно не я беше разбрал както трябва, но пък тонът й нямаше как да бъде сбъркан. Просто Рут звучеше уморено и тъжно, сякаш провалът й в издирването на Дейвид Браун я бе смазал напълно. И тук линията се разпадна. Той не я потърси отново, защото й беше казал всичко, което знаеше: тоест почти нищо.
На следващия ден Рут вече бе мъртва.
„По-добре му кажи да не се връща“. В тази фраза Буч Дуган беше абсолютно сигурен.
„Но подозирам, че не съм особено желан в града“.
„Кажи му да не се връща“.
„Не след дълго ще изчезна като внука ми Дейвид Браун“.
„Да не се връща“.
„Или ще ми се случи нещо, както стана с Рут“.
„Да не се връща“.
Той настигна стареца на паркинга пред управлението.
14
Хилман имаше стар виолетов валиант с проядени от ръждата калници. Старецът тъкмо отваряше вратата му, когато над него се надвеси Дуган и му каза:
— Утре идвам с тебе.
— Че ти дори не знаеш къде отивам — изгледа го учудено Ев.
— Не ме интересува. Но поне няма да се притеснявам, че ще подпалиш половината горски масиви в източен Мейн, докато си играеш на Джеймс Бонд и се опитваш да сигнализираш.
Ев продължаваше да го гледа изпитателно, после поклати глава:
— Не е зле да има някой около мене, особено такъв, дето е възедричък и умее да борави с патлак. Но онези в Хейвън също не пасат трева, господин Дуган. Напоследък дори са свръхподозрителни и веднага ще им направи впечатление, ако не се появиш на погребението.
— По дяволите! Не мога да разбера как е възможно да приказваш такива дивотии и едновременно с това в думите ти да има някакъв смисъл!
— То е сигурно защото и ти усещаш нещо — отвърна Ев. — Явно и на тебе ти се струва, че в Хейвън стават странни случки. — Той помълча малко, после каза с изненадващо за Дуган прозрение: — Или си познавал Рут достатъчно добре, за да ти се стори, че напоследък тя изобщо не бе същата.
Двамата стояха на паркинга пред управлението и се гледаха, а надвисналото над тях слънце очертаваше тъмните им сенки върху светлия чакъл и показваше, че е към два следобед.
— Довечера ще се обадя, че съм болен — рече Дуган. — Ще кажа, че ме е пипнал оня стомашен вирус, дето броди от известно време в управлението. Става ли, как мислиш?
Ев кимна с внезапно облекчение, което се оказа толкова силно, че той чак се смути. Всъщност идеята да се промъкне обратно в Хейвън го плашеше повече, отколкото бе готов да признае, дори и пред себе си. А сега почти беше успял да убеди огромното ченге, че в града има нещо гнило. Виждаше го в очите му. Не че беше кой знае какво постижение, но в сравнение с преди представляваше гигантска крачка напред. Безспорно тук много му беше помогнала и Рут Маккосланд.
— Добре — съгласи се Ев. — Ама първо искам да ме изслушаш внимателно, понеже утре от това може да зависи животът ни. Не се обаждай на никого от онези полицаи, които ще ходят на погребението и в никакъв случай не казвай, че ти самият няма да отидеш, защото имаш нещо друго предвид. Просто тази вечер позвъни на двама-трима от останалите ти колеги и им се оплачи, че внезапно си заболял и се съмняваш дали утре ще можеш да пътуваш за Хейвън, колкото и да ти се иска.