Томичукалата

— Добре тогава. Дай ми адреса, където си отседнал в Дери и аз утре в девет сутринта ще те взема с личната си кола. Ще бъдем в Хейвън тъкмо навреме за църковната служба.

— Колата е от мене — отсече Ев. — Не тая, естествено. Нея я знаят в Хейвън. Наел съм друга. Освен това те искам не в девет, а в осем, тъй като ще използваме обиколни маршрути.

— Аз също мога да вляза незабелязано в Хейвън — отбеляза Дуган. — Не се безпокой за това.

— Няма. Само че ми се ще да заобиколя целия град и да мина по шосето откъм Албиън. С една дума знам точно пътя, който ми трябва.

— А за какъв дявол искаш да заобиколиш оттам?

— Защото така ще бъдем най-отдалечени от гробището. Идеята ми е да стоим по-настрана от онези муцуни в Хейвън колкото може повече.

— Наистина те е страх от тях, така ли?

Ев кимна.

— Защо си наел кола? — продължаваше да пита Дуган.

— За Бога, няма ли най-после да ме оставиш на мира! — възкликна старецът и извъртя толкова комично очи, че Буч Дуган се ухили.

— Такава ми е работата — отвърна той. — Та кажи все пак защо трябва да ходим в Хейвън с кола под наем, след като никой няма да познае моята? — Дуган помълча малко и добави: — Единствено Рут я беше виждала, но тя сега е мъртва.

— Защото имам такава мания — тросна се Ев, но после лицето му се набръчка в неподозирано сърдечна усмивка. — А човек трябва да се съобразява с маниите си, нали?

— Добре — каза Буч. — Предавам се. Осем часа. По твой маршрут, с твоя кола и с всичките ти мании. Сигурно съвсем съм полудял, та да стигна дотам да се водя по акъла ти.

— Утре по това време мисля, че ще ти стане много по-ясно какво значи да си полудял — рече Ев и побърза да се вмъкне във валианта, преди Дуган да му е задал следващия въпрос.

Буч обаче нямаше повече въпроси. Беше се навъсил като човек, който още през първия ден на своя престой в Ню Йорк е разтворил кесията си и е купил моста „Бруклин“, макар и нещо отвътре да му е казвало, че такава гигантска конструкция едва ли е за продан. „Никой не може да те измами, ако ти самият не го искаш“, мислеше си той. Навремето бе работил три години в Огъста като следовател по измами в особено големи размери и това бе първото нещо, на което го бяха научили. Вярно, старецът звучеше с някаква необичайна убедителност, ала Буч Дуган знаеше, че при него дори нямаше нужда от кой знае какво убеждаване: той направо се беше хвърлил слепешката и без да му мисли много. Обичаше Рут Маккосланд и след година-две вероятно щеше да събере достатъчно кураж, за да й предложи брак, а когато любимият умре, в сърцето на човек остава черна дупка, която може да се запълни с отказа да се повярва, че всичко това е резултат от нелепа и жестока случайност. Сто пъти по-добре е да си внушиш — дори и само за миг, — че истинската причина е нещо осезаемо, от което може да се потърси отговорност. Така дупката става по-малка. Това са истини, които ги знае и последният глупак.