Задочни репортажи за България

Но ако, от една страна, култът към западното изкуство, родил се по най-естествен начин, разгромяваше и последните остатъци на партийните канони, ако превръщаше идеологическите постулати в сапунени мехури, от друга страна, той, като всеки култ, предложи опасността от нови заблуди. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, подменянето на разбирането на нещата с преднамерено възхищение, безкритичността и увлечението по повърхностна модност. Беше време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур и приготвили се да смаят момичетата с имена и цитати. Например беше време, когато в най-сериозни кръгове името на Микеланджело Антониони се произнасяше почти с благоговение. „Л’Авентур“, „Ла ноте“, „Блоу ап“ бяха станали филмово евангелие в средите на нашите кинодейци. Критици с модерни разбирания изнасяха доклади, в които говореха за „белетристичното кино“ на Антониони, споменаваха се фрази, като „камера-разказвач“ и като най-добър пример се сочеше кадърът, в който Жана Моро се разхожда покрай една тараба с афиши. Дори се стигна до кавга между двама български режисьори кой от тях има право да носи прякора „Антониони“. А в действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми. Друг нашумял по-късно гений от улица „Раковска“ бе пак италианец — Пиетро-Паоло Пазолини, — още една евтина мистериозна храна за нашия глад. И за да свърша с кинокулта, нека само спомена огромния успех на „Един мъж и една жена“ на Льолуш. Когато филмът излезе по екраните в България, един млад критик се опита да се опълчи срещу огромната вълна боготворци, като им каза, че това е една добре снета евтино-сантиментална история. Щяха да го изядат. Интелектуалци и интелектуалки плачеха и казваха „Това е…“