Задочни репортажи за България

Така или иначе, присъствието на тези филми в София, особено в ония години, когато екраните се заливаха със съветска пошлост, доведе до някаква филмова лудост у ония, които искаха да ги виждат, а не можеха. Колко пъти пред заключените врати на Дома на киното човек можеше да види разплакани момичета и умърлушени младежи, които изпитваха истинско преклонение пред западните филми, пред всякакви западни филми. Често пъти ме дразнеше тяхното, може би и масовото преклонение пред филми, чиято посредственост или претенциозна маниерност бяха съвсем очевидни. Колко пъти сериозният иначе критерий на най-интелигентни и начетени български граждани издъхваше пред факта, че филмът е западен, че няма да се прожектира в страната и че човекът има редкия късмет да го види. Едновременно с култа към западните вещи в България се разви и утвърди още по-силен култ към западните филми и западната литература. Обяснението е твърде ясно и недвусмислено. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далече от истинските проблеми на човека и времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм и имайки за десерт едни и същи помпозни и лъжливи лозунги, ние бяхме петимни за нещо различно. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само два цвята, че човекът не е едноклетъчно същество, което изпълнява определени му обществени функции, че конфликтите, в които той попада, и драмата, която преживява, не се изчерпват с партийните тезиси. Нашите спомени за нормалното културно минало на страната ни, подхранвани от стари, оръфани от четене книги или от разкази и преразкази на филми и пиеси, разпалваха още по-силно жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на заобикалящата ни двуизмерна партийна схема. След периода на сталинско-червенковския мрак, когато България сякаш бе преместена на север от Сибир и всеки реален контакт с външния свят бе прекъснат, ние бяхме доведени до положение да приемем всичко, дошло от Запад, като най-скъп подарък. Помня огромния, истеричен успех на един филм на балетна австрийска трупа за танци върху лед, който бе една от първите лястовички на следсталинското запролетяване. Дори не помня как се казваше. Малко по-късно започнаха да идват по-сериозни и дори големи филми. Седмицата на френското кино в София, когато бяха прожектирани филмът „ЖЕРВЕЗ“ и други, предизвика истинска експлозия на дълго лелеяни чувства. Пред кината имаше опашки и през нощите. Почти като в чудното представление на „Многострадална Геновева“, разказано от Вазов, хората гледаха и живееха с онова, което ставаше на екрана, все едно това беше техният собствен живот. Кинооператорите, билетопродавачите и директорите на кината станаха най-драгоценните приятели. Аз мисля, че нямаше по-ухажван човек в София от Митко, оператора на кино „Благоев“. Познавам хора, които гледаха един западен филм по десет пъти, взимаха си отпуска, за да го гледат, и след това с години разказваха един или друг епизод.