Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
- Spem in Alium. Мотет от Томас Талис.
- Беше... величествено.
- Винаги съм искал да чукам на това изпълнение.
- Още нещо, което правите за първи път, господин Грей?
- Така е, госпожице Стийл.
Мърках като котка, докато магическите му пръсти масажираха раменете ми.
- Е, и аз за първи път се чукам на фона на това изпълнение казах сънено.
- Хм... доста нови неща си подаряваме един на друг констатира той.
- Какво казах в съня си, Крие... опа... Сър?
Ръцете му за миг спряха.
- Каза доста неща, Анастейжа. Говореше за клетки и ягоди... че искаш повече... че ти липсвам.
„О, слава богу!"
- Това ли е всичко? попитах с облекчение.
Крисчън легна до мен и ме погледна сериозно.
- А ти какво мислеше, че си казала?
„Мамка му!"
- Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата.
Сега вече не беше само сериозен.
- Е, да, всъщност аз съм точно това всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл?
Мигах невинно и се правех на утрепана.
- Нищо не крия.
- Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш.
- Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре.
Усмихна се.
- Не мога да разказвам вицове.
- О, срамота, господин Грей! Значи, все пак има нещо, което не можете да правите.
И двамата се разсмяхме.
- Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове.
Изглеждаше толкова доволен от себе си. Не можех да спра да се смея.
- И аз не умея да разказвам вицове.
- Какъв прекрасен смях каза той и се наведе да ме целуне. И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила.
26.
Събудих се със скок в леглото. Беше ми се присънило, че падам по някакви стълби, и скочих да запазя равновесие. Нямах никаква представа какво става. Бях сама в леглото на Крисчън, а беше тъмно. Нещо ме беше събудило, някаква натрапчива мисъл. Погледнах будилника. Беше пет сутринта, но не ми се спеше повече. Защо ли? О, да, часовата разлика. Сега в Джорджия беше вече осем. По дяволите с това хапче! Трябваше да стана да го взема. Станах. Слава богу, че сънят ми, колкото и да бе кошмарен, бе успял да ме събуди навреме. Чух пианото. Плахи звуци. Обичах да гледам Крисчън да свири. Това си заслужаваше ставането. Увих голото си тяло в хавлията и тръгнах тихо по коридора. От голямата стая се носеше тъжна музика.
Загърнат в мрак, Крисчън седеше в едно мехурче светлина и свиреше. Медните крайчета на косата му блещукаха. Беше гол, до кръста, но знаех, че е обул долнището на пижамата си. Беше изцяло погълнат, свиреше красиво, изгубен в меланхолията на музиката. Поколебах се дали да вляза. Гледах го от тъмния коридор. Не исках да го прекъсвам. Изпитах силен порив да го прегърна. Изглеждаше хем изгубен, хем някак спокоен в самотата си. И тъжен. Болезнено сам. Или може би само музиката бе натежала от толкова много печал. Очевидно не искаше никой да го прекъсва. Мелодията свърши, той спря за миг, после започна отначало. Приближих се предпазливо. Като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Сравнението ме накара да се усмихна. Той погледна нагоре, смръщи се и погледът му се върна върху клавишите.
Дали го бях ядосала с присъствието си?
- Трябваше да си в леглото и да спиш скара ми се меко той.
Бях сигурна, че нещо го тревожи.
- Ти също отвърнах не чак толкова меко.
Той ме погледна и устните му се извиха в едва забележима усмивка.
- Карате ли ми се, госпожице Стийл?
- Да, господин Грей, карам ви се.
- Не мога да спя.
Раздразнение, дори гняв минаха като светкавица по лицето му. Едва ли беше ядосан на мен.
Реших да не обръщам внимание на изражението му и смело се наместих до него. Сложих глава на голото му рамо. Любувах се на дългите му пръсти и на начина, по който галеха клавишите. Той спря за секунда, после продължи до края на мелодията.
- Какво беше това? попитах.
- Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува.
- Винаги се интересувам от това, което правиш.
Той нежно целуна косата ми.
- Не исках да те будя.
- Не ти ме събуди. Изсвири ми другата.
- Коя друга?
- Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук.
- О, Марчело!
Започна да свири бавно. Затворих очи. Тъгата на нотите се завъртя около нас, удари се в стените и отекна. Беше величествено, много красиво и много по-тъжно от Шопен. Усетих как пропадам в печалната мелодия. Всъщност се чувствах точно така. Този дълбок, болезнен копнеж да разбера един изключителен, един различен мъж, да проумея тъгата му, ме смазваше.