Разединени равнини

Кимон също беше там, мършавият стар мравкороден, върнал се към войнишкия занаят след дълги години в академична тога, а Стенуолд откри сред навалицата дори Кабре, превързана, обгоряла, но жива. Когато кулата се сринала, Кабре се измъкнала през една от тесните бойници, толкова малка, че само мухоид би могъл да мине през нея. Други не бяха извадили такъв късмет.

Стенуолд се беше измъкнал от съвета при първа възможност, а после установи, че няма къде да иде. Вкъщи определено не можеше да се върне. Там щяха да го намерят и да го тормозят с диаграми и схеми. А той беше изчерпан докрай и имаше нужда от почивка. Но най-вече имаше нужда да поговори с някого.

— Идвал ли е някой при нея? — попита той надзирателя.

— Никой освен тъмничарите — отговори мъжът. — Понякога и аз влизам да разменим по две приказки.

— Добре — кимна Стенуолд. — А повдигнати ли са някакви обвинения?

— Не — каза надзирателят. — Тя си е ваша, войнемайстор. Оставили са на вас да решите.

— Не ми викай така, моля те.

Надзирателят изглежда се изненада, явно беше човек, който не би отказал подобна височайша титла. После вдигна рамене и отключи вратата на килията.

Добре се грижеха за нея, забеляза веднага Стенуолд. С изключение на залостените прозоречни капаци, стаята по нищо не приличаше на затворническа килия. Подът беше застлан с килим, имаше си нормално легло, дори писалище с хартия и мастилница. „За самопризнания, може би? За последни показания или предизвикателни речи?“ Това определено не беше килия на обикновен престъпник. Стенуолд не беше дал никакви конкретни указания, но явно скорошното му издигане в управленската йерархия на града беше довело до това необичайно отношение към затворничката.

— Здравей, Стенуолд — поздрави Ариана. Седеше на леглото, облечена със студентската си мантия, стиснала ръце в скута си. — Питах се кога ще… — Млъкна, после се поправи: — По-скоро се питах дали ще дойдеш…

Стенуолд мина бавно през стаята, обърна стола пред писалището и седна тежко с лице към нея.

— Положението никак не беше розово — въздъхна той.

— И аз така чух.

— Но едва ли можеш да си го представиш — каза той. — Минаха само два дни, а… залите на Академията са превърнати в лазарети и всички студенти, изкарали някакъв курс по медицина, са там и се мъчат да помагат кой колкото може. Други пък, занаятчии, се сражаваха целия ден, а сега ще работят цялата нощ — ще поправят оръдия, ще запушват пробойни в крепостната стена. Днес на стените имаше момичета по на петнайсет и мъже и жени по на петдесет и много от тях не се завърнаха при майките си, при съпругите и съпрузите си. А мравкородните прииждат ли, прииждат, сякаш не ги е грижа колко жертви дава собствената им армия. Изглежда са решили да превземат стените на всяка цена, дори ако трябва да се изкатерят по труповете на собствените си хора. За това чула ли си?