С първите зари на новия ден Вах-та!-вах и Хети станаха и оставиха Джудит все още в плен на съня. Само минутка беше достатъчна на младата индианка да сложи в ред облеклото си. Дългата й, черна като въглен коса скоро бе сплетена на проста плитка, басмената рокля — пристегната плътно около стройния й кръст, и малките й нозе — скрити в богато извезани мокасини.
Щом се облече, делауерката остави бялата си приятелка да се занимава с домакински работи, а самата тя излезе на площадката да подиша свежия утринен въздух. Там намери Чингачгук, който оглеждаше бреговете на езерото, планините и небето с проницателността на човек от гората и сериозността на индианец.
Срещата между двамата влюбени беше проста, но сърдечна. В държането на вожда имаше мъжествена благост, без каквито и да било младежки слабости и прибързаност; от своя страна девойката изразяваше свенливата нежност на своя пол с усмивки и скрити погледи. Никой от тях не проговорваше нито дума, но всеки разбираше погледа на другия така добре, че нямаше нужда от нищо повече.
Рядко Вах-та!-вах беше изглеждала толкова хубава, колкото тази сутрин. Защото точно след почивката и измиването от младото й тяло и лице лъхаше свежест, каквато тежкият труд в гората не всякога позволява да се види дори у младите и красиви индианки. Освен това по време на краткото им общуване Джудит бе вложила не само част от собствения си вкус в облеклото на червенокожата си приятелка, а се беше постарала да й избере и няколко от своите хубави накити, които силно подчертаваха естествената красота на индианската девойка.
Любимият й виждаше и чувстваше всичко това и за миг лицето му засия от задоволство. Но скоро то отново стана сериозно, а след това тъжно и напрегнато. Столовете, на които бяха седели миналата вечер, все още бяха на площадката. Като постави два от тях до стената на колибата, той се настани на единия и направи знак на Вах-та!-вах да заеме другия. А когато тя стори това, Голямата змия остана замислен и мълчалив още около минута, запазвайки зрялото си достойнство на човек, роден за да заеме мястото си край огъня на съвета. Търпелива и спокойна, както подобаваше на жена от нейното племе, Вах-та!-вах наблюдаваше крадешком лицето му.
След малко младият воин протегна ръка, сякаш за да посочи великолепието на околната природа в този чаровен час, когато цялата гледка, както обикновено, беше разкрасена от чудните меки багри на ранното утро. Вождът бавно посочи повърхността на езерото, хълмовете и небосвода. Девойката проследи движението му с доволство и възхищение, като се усмихваше при всяка нова прелест, която срещаше погледът й.
— Хау! — възкликна мохиканът, възхитен от тази тъй необикновена дори за него гледка, защото това беше първото езеро, което той изобщо бе виждал някога. — Това е земята на Маниту! Тя е прекалено добра за мингосите, Вах-та!-вах! Но псетата от това племе скитат на глутници и вият из горите. Те мислят, че делауерите са заспали отвъд високите планини.
— Всички освен един от тях спят, Чингачгук. Но тук се намира този един и в неговите жили тече кръвта на Ункас!
— Какво е един-единствен воин срещу цяло племе? Пътеката до нашите села е много дълга и криволичеща и ние ще я изминем под облачен небосвод. И страхувам се също така, Горска роза, че ще я изминем сами!
Вах-та!-вах разбра този намек и той я натъжи, при все че сравнението й с най-благоуханното и най-нежното от дивите горски цветя, произнесено от воина, когото толкова много обичаше, прозвуча сладко в ушите й.
— Когато слънцето стигне тук — продължи делауерът и посочи с ръка към зенита, — великият ловец на нашето племе ще се завърне при хуроните, за да постъпят с него като с мечка, която ще одерат и опекат, макар да не са гладни.
