Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
— Разбирам ви, Ловецо. Но ние все още владеем езерото и можем да го задържим, докато Хари изпрати войски да прогонят напълно врага. Разбира се, можем да го сторим при условие, че вие останете при нас, вместо да се върнете и да се предадете отново като пленник, както, изглежда, сте решил да сторите.
— Би било естествено и в съгласие с човешките качества Бързия Хари да говори по такъв начин. Той не знае нищо по-добро и затова е малко вероятно да чувства или действа по-добре. Но, Джудит, питам сърцето и съвестта ви — бихте ли, бихте ли могла вие да мислите за мен пак толкова благосклонно, както се надявам, че това е сега, ако забравя дадената си дума и не се завърна в лагера на индианците?
— Не би било лесно, Ловецо, да мисля по-благосклонно за вас, отколкото сега. Но смятам, че бих могла да мисля все така благосклонно — поне тъй ми се струва, — да, надявам се, че бих могла. Защото за нищо на света не бих ви позволила да сторите нещо, което би променило мнението ми за вас.
— Тогава не ме изкушавайте да не удържа думата си, девойко! Отпускът е нещо свято за воините и за хората, чийто живот е в собствените им ръце, каквито сме ние, обитателите на горите. И какво страшно разочарование би било за стария Таменунд и за Ункас, бащата на Голямата змия, а и за другите ми приятели от племето, ако се опозоря още при първото си излизане по пътеката на войната! Нещо повече, Джудит, без да наблягаме на вродените ми качества и на дълга ми като бял, по съвест аз трябва да постъпя така. Тя е моя господарка и нейните повели никога не се опитвам да оспорвам.
— Мисля, че сте прав, Ловецо — отвърна след кратко размишление с тъжен глас девойката, — човек като вас не бива да действа така, както биха постъпили себичните и нечестни люде. Вие наистина трябва да се върнете. Ето защо няма да говоря повече по този въпрос. И ако отсега нататък ви придумам да сторите нещо, за което впоследствие ще съжалявате, моето собствено разкаяние не ще бъде по-малко от вашето. Надявам се обаче, че няма да стане нужда да кажете, че Джудит… почти не знам как да се наричам вече по баща!
— А защо не — защо не, девойко? По обичай децата винаги получават имената на своите родители. Защо вие и Хети да не сторите същото, което правят другите? Името на стареца беше Хътър и Хътър ще се наричат и дъщерите му — поне докато се омъжите.
— Аз съм Джудит и само Джудит — отвърна девойката твърдо, — докато законът не ми даде правото да нося друго име. Никога вече не ще използвам презимето на Томас Хътър. Нито ще позволя това на Хети! Открих, че всъщност той не се е наричал Хътър, Ловецо, но дори ако имаше хиляди права над това име, то пак нямаше да ми се предаде.
— Чудно е това — каза Ловецът, като настойчиво погледна развълнуваната девойка, любопитен да научи повече, но без желание да разпитва за неща, които не го засягаха пряко. — Да, това е много чудно и необикновено. Томас Хътър не бил Томас Хътър и дъщерите му не били негови дъщери. Кой би могъл да бъде тогава Томас Хътър и кои са дъщерите му?
— Не сте ли чувал никога да се говори нещо за миналия живот на тази личност, Ловецо? — запита Джудит. — Дори до мен, която минавах за негова дъщеря, стигаха различни слухове.
— Не ще отрека това, Джудит, не, не ще го отрека. Наистина се говореха някои неща, както вече ви споменах, но не вярвам много на слухове. Макар да съм млад, живял съм достатъчно, за да науча, че има два вида хора: едните предпочитат да действат, другите — да си чешат езиците. Затова аз обичам винаги да видя и да отсъдя лично. Докато пътувахме насам, Бързият Хари наговори доста неща за цялото ви семейство и намекна нещо, че на млади години Томас Хътър бил морски разбойник.
— Той ви е казал, че Хътър е бил пират. О, няма нужда такива неща да се крият между приятели. Прочетете това, Ловецо, и ще видите, че Хари ви е казал самата истина. Както се разбира от тези писма, Томас Хоуви е бил Томас Хътър, когото вие познавахте.
Докато говореше с пламнали бузи и с очи, изпълнени с блясъка на вълнението, Джудит подаде на събеседника си вестника и му посочи вече споменатото обявление на колониалния губернатор.
— О, Джудит! — отвърна със смях младият човек. — Със същия успех бихте могла да ме накарате да напиша или пък да отпечатам това нещо. Получих моето образование в гората.
— Простете ми, Ловецо, моля ви! — каза Джудит искрено развълнувана и по-смутена, отколкото сама би желала, като схвана, че несъзнателно се е обърнала с една молба, която можеше да накърни честолюбието на нейния приятел. — Забравих вашия начин на живот и ни най-малко ме исках да ви обидя!