Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Това са документите, уреждащи условията на развода ни, включително онези, които се отнасят до Фиона — обясни тя. — Страхувам се, че вие вече ги нарушавате. Разбира се, това може да ви се прости, тъй като нямахте адрес, за да ви пратим тази информация. Излишно е да казвам, че е задължително да се запознаете с тези документи, преди отново да почукате на вратата ми.
— Естествено — отвърна Хакуърт. — Благодаря ви, че сте ми ги запазили.
— Ако обичате да напуснете този дом…
— Разбира се. Приятен ден — кимна Хакуърт, взе документите от треперещата ръка на Гуен и енергично си тръгна. Малко се изненада, когато чу Амилия да го вика от вратата.
— Господин Хакуърт. Госпожица Лойд иска да знае дали вече сте установили местожителството си, за да ви прати личните вещи.
— Все още не — каза Хакуърт. — В движение съм.
Амилия просия.
— В движение накъде?
— А, всъщност не зная — рече Хакуърт. С периферното си зрение зърна движение и видя Фиона на един от прозорците на втория етаж. Сваляше резетата. — В момента съм в нещо като търсене.
— Търсене на какво, господин Хакуърт?
— Не мога точно да ви кажа. Нали знаете, строго секретно и така нататък. Свързано е с един алхимик. Кой знае, възможно е преди всичко да свърши да се появят също вълшебници и таласъми. С удоволствие ще ви разкажа, щом се върна. Дотогава, бъдете любезна, помолете госпожица Лойд още малко да запази личните ми вещи. Навярно няма да ми трябват повече от десет години.
С тези думи Хакуърт пришпори Похитител и пое с извънредно решителна крачка.
Фиона караше велосипед с робоколела. Тя догони баща си точно преди да е стигнал до охранителната мрежа. Майка й и Амилия се бяха материализирали на една пресечка зад тях в автомобил и внезапното чувство за опасност накара Фиона да скочи от седлото на велосипеда си върху задницата на Похитител, като каубой от филм, който сменя конете си в движение. Полите й не бяха пригодени за каубойски маневри и се вдигнаха нагоре. Накрая момичето увисна върху гърба на вихрогона като чувал боб, стиснало с една ръка рудиментарния израстък, където би трябвало да е опашката му, ако беше кон, а с другата прегърнало баща си през кръста.
— Обичам те, майко! — извика Фиона, докато излизаха през мрежата извън юрисдикцията на семейното право на Нова Атлантида. — Не мога да кажа същото за теб, Амилия! Но скоро ще се върна, не се тревожете за мен! Довиждане! — И после папратите и мъглата зад тях се затвориха, и двамата останаха сами в дълбоката гора.
Карл положи Клетвата в Уестминстърското абатство в изненадващо приятен ден през април и после отиде да се поразходи край реката, без да се отправя прекалено направо за приема, уреден в негова чест в „Хопкинс тиътър“ край Лестър Скуеър. Макар и без педомотив, той вървеше със същата скорост, с която мнозина наоколо тичаха за здраве. Още от първото си идване в Лондон като недохранен театрален студент предпочиташе да ходи пеш. Особено разходката край кея, където другите пешеходци бяха сравнително малко, му даваше възможност да пуши големи стари автентични пури или понякога лула с тютюн от шипки. Фактът, че е викторианец, не означаваше, че трябва да се отказва от особеностите си, всъщност тъкмо обратното. Докато минаваше покрай стария, покрит с дупки от шрапнели Обелиск на Клеопатра, обвит в напомнящия на комета ореол на собствения си гъст дим, той си мислеше, че това може да започне да му харесва.
Край перилата стоеше господин с цилиндър, който безизразно гледаше към водата. Когато се приближи, Карл видя, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който по време на кинофонен разговор един-два дни по-рано беше казал, че в близко бъдеще би искал лично да се срещне с него.
Спомнил си за новата си племенна връзка, Карл Холивуд свали шапка и се поклони. Финкъл-Макгроу разсеяно отвърна на поздрава.
— Моля ви, приемете най-искрените ми поздравления, господин Холивуд. Добре дошъл във филозоната.
— Благодаря ви.
— Съжалявам, че нямах възможност да присъствам на някое от представленията ви в „Хопкинс“ — приятелите ми ви обсипаха с комплименти.
— Приятелите ви са извънредно любезни — отвърна Карл Холивуд. Той все още не бе съвсем уверен в познанията си по етикета. Да приеме комплимента едно към едно щеше да е самохвално, но да намекне, че приятелите на Негова светлост са некомпетентни театрални критици едва ли беше подходящо. Той се спря на не толкова опасното обвинение, че тези приятели страдат от излишна доброта.