Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Нел седна на ръба на леглото и внимателно вдигна едната ръка на госпожица Матисън от юргана, сякаш бе хербаризирано листо от някакво рядко дърво.
— Нел — заговори госпожица Матисън, — не губи последните ми няколко останали мига с любезности.
— О, госпожице Матисън… — започна Нел, но очите на старата дама се разшириха и тя отправи на Нел характерен поглед, упражняван през много десетилетия в класната стая, който все още не беше загубил способността си да въдворява тишина.
— Помолих да дойдеш тук, защото си любимата ми ученичка. Не! Не казвай нищо — спря я госпожица Матисън, когато Нел наведе лицето си към нея. Очите й бяха пълни със сълзи. — Учителите не би трябвало да имат любимци, но аз наближавам момента, в който трябва да изповядам всичките си грехове, така че слушай.
Зная, че имаш тайна, Нел, макар че не мога да си представя каква, зная също, че тайната ти те е направила различна от която и да е друга моя ученичка. Чудя се, какво мислиш да правиш с живота си, когато напуснеш тази Академия и навлезеш в света, както съвсем скоро трябва да стане?
— Ще положа Клетвата, разбира се, веднага щом стана на необходимата възраст. Предполагам, че също ще трябва да изучавам изкуството на програмирането и как се правят интерактиви. Някой ден, разбира се, след като стана една от поданичките на Нейно величество, бих искала да си намеря добър съпруг и може би да отгледам деца…
— О, я стига — прекъсна я госпожица Матисън. — Ти си млада жена — разбира се, че мислиш дали да имаш деца — всяка млада жена мисли за това. Не ми остава много време, Нел, и трябва да свършим с онова, по което приличаш на всички други момичета, и да се съсредоточим върху разликите.
В този момент старата дама с изненадваща сила стисна ръката на Нел и леко повдигна глава от възглавницата. Многобройните бръчки по челото й станаха по-дълбоки и тъмните й очи напрегнато заблестяха.
— Съдбата ти е белязана по някакъв начин, Нел. Зная го още от деня, в който лорд Финкъл-Макгроу дойде при мен и ме помоли да те приема — дрипаво отрепско момиченце — в Академията си.
Можеш да се опитваш да се държиш като всички — ние се опитахме да те направим като всички — можеш да се преструваш, че си като всички, ако настояваш, можеш даже да положиш Клетвата, — но всичко това е лъжа. Ти си различна.
Тези думи разтърсиха Нел като внезапен студен вятър, носещ чист планински въздух, и отнесоха приспивния облак на сантименталността. Сега тя стоеше разкрита и изключително уязвима. Но това не й бе неприятно.
— Предлагате ми да напусна гръдта на племето, което ме осинови, така ли?
— Предлагам ти да си една от малцината, които са над племената. Освен това вече определено не се нуждаеш от каквато и да е гръд — отвърна госпожица Матисън. — След време ще разбереш, че това племе е също толкова добро, колкото всяко останало — всъщност, по-добро от повечето. — Госпожица Матисън дълбоко въздъхна и като че ли се разтвори в завивките си. — Не ми остава много. Затова ме целуни и върви по пътя си, момиче.
Нел се наведе и притисна устни към бузата на госпожица Матисън, която изглеждаше съсухрена, но се оказа изненадващо мека. После, тъй като не искаше да си тръгне толкова изведнъж, тя обърна глава и за няколко секунди я отпусна на гърдите на госпожица Матисън. Старицата немощно я погали по косата.
— Сбогом, госпожице Матисън — каза Нел. — Никога няма да ви забравя.
— Нито пък аз — промълви госпожица Матисън, — макар да признавам, че това не означава много нещо.
Пред дома на управителя Муър здраво стоеше много голям вихрогон, подобен на кръстоска между першерон и малък слон. Това беше най-мръсното нещо, което Нел бе виждала през живота си — дори само покриващата го мърсотия трябва да тежеше стотици килограми и миришеше на екскременти и застояла вода. В ставата между две съседни плочки на бронята се беше заклещила вейка от черница с листа и няколко плода, а от глезените му се нижеха дълги клонки равнец.
Управителят седеше насред бамбуковата си горичка, обгърнат в броня на хоплит, също толкова покрит с мърсотия, която го правеше двойно по-голям и голата му глава изглеждаше абсурдно малка на фона на огромното му тяло. Беше свалил шлема си и го бе захвърлил в езерото, където плаваше като изкормен корпус на дреднаут. Управителят изглеждаше много изтощен и зяпаше с празен поглед без да премигва към някаква лиана, която бавно, но неумолимо изтласкваше глицинията. Веднага щом видя изражението на лицето му, Нел му направи чай и му го донесе. Муър протегна към малката алабастрова чаша бронираните си ръкавици, които биха могли да смачкат камък, все едно че е изсъхнал хляб. Вътрешността на дебелите цеви на оръжията, вградени в бронята му, бяха покрити със сажди. Той пое чашата от ръцете на Нел с точността на робот-хирург, но не я вдигна към устните си. Навярно се страхуваше, че от изтощение може да блъсне порцелана в зъбите си или дори да се самообезглави. Очевидно се успокояваше просто като държи чашата и гледа към парата, издигаща се от повърхността на чая. Ноздрите му се разшириха веднъж, после още един път.