Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Той се извини, включи телефона и се отнесе в безкрайни преговори, а Настя облегна главата си назад и притвори очи, постара се да систематизира всичко полезно, което бе чула. Основните версии са две: убийствата са организирани от противниците на Бегорски и убийствата са извършени от побъркан човек, който може би се намира в старинното имение. Първата версия й се видя съмнителна: ако убийствата на двете жени са били планирани с цел да всеят паника сред персонала и посетителите на клуба, времето между тях щеше да е много по-кратко — от една-две седмици до няколко дни. А в случая е минала половин година. Не, не е логично. Значи, все пак е маниак.
Пристигнаха в Томилин към три и половина. Гърбът на Настя я болеше, краката й отекоха, ужасно й се пушеше и й се пиеше кафе. Докато минаваха през града, Бегорски й показваше едно друго и обясняваше, което според нея изобщо не беше интересно и дори излишно.
— Наближаваме Костровското водохранилище, то обслужва химкомбината, около който всъщност навремето е бил построен градът — говореше Андрей Сергеевич. — Първоначално градът е бил изграждан на брега на река Томинка, вдясно и вляво от комбината, после дясната част, ако застанем с лице към реката, бива замразена и основното строителство продължава наляво, покрай реката и все нататък. Нашето имение се намира в края на града. Центърът му остава изместен към реката, а встрани от нея и по-нататък сега се намират районите със съвременни сгради. Разказвам ви това, защото едната жена е била убита в центъра, а другата — в района на многоетажните сгради. Ето вижте, сега минахме покрай дигата, вляво остават водохранилището и комбинатът, а ние продължаваме надясно по проспект „Победа“… сега завиваме надясно към улица „Радишчев“… а сега наляво и излизаме на улица „Парковая“, която ще ни изведе точно до имението…
Настя слушаше с половин ухо, тези топографски подробности не й бяха интересни, тя разбираше, че при нужда ще вземе картата на града и ще намери всичко, което й трябва, няма да се изгуби. Улица „Парковая“ й се видя почти същата като шосето, по което бяха пътували от Москва: същите заснежени дървета от двете страни, само платното беше по-тясно. Вероятно лете тук наистина е красиво, но през зимата няма нищо за гледане.
— А къде е тук отделът на вътрешните работи? — попита тя, като си спомни, че утре сутринта трябва да го посети.
— На улица „Федеративная“. Ако не бяхме завили от проспект „Победа“ по „Радишчев“, а бяхме продължили напред, щяхме да стигнем до пресечката на „Победа“ и „Федеративная“, а после вляво. Едно дълго здание, в него още от съветско време се намират Градското управление на вътрешните работи, прокуратурата и съдът. Там се намираше и градският отдел на КГБ. Но вие не се тревожете, ще разполагате с кола и шофьор, ще ви возят, където кажете, шофьорът добре познава града и цялата област. Ето че пристигнахме.
Колата влезе през ажурните ковани порти и Бегорски отново заговори възбудено и дори радостно. На Настя й се стори, че очите му заблестяха по-ярко — толкова обичаше той своята рожба и се гордееше с нея.
— Тук имаме много красив курдоньор, но зиме това почти не се забелязва, ако обаче бяхте дошли през лятото, щяхте да го видите. Тук садим цветя, дори провеждаме конкурси за най-оригинална леха.
Настя напрегна паметта си, постара се да извлече от нея всичко свързано с архитектурата и си спомни, че курдоньор се казва парадният двор пред основната къща в имението, обикновено ограничен отстрани с допълнителни сгради или с крилата на къщата. Да, Бегорски беше прав — покритият с дебел сняг параден двор не правеше абсолютно никакво впечатление.
Колата спря, Настя слезе и се огледа наоколо. Типичен образец на класицистична архитектура с ясни и откроени форми и сдържан декор. Толкова сдържан, че чак скучен. Единственото украшение на гладката плоскост на стените бяха вертикалните издатини. Май се казваха лизени, но Настя не беше съвсем сигурна. От основната къща в двете посоки бяха изнесени галерии колонади, завършващи с две по-малки сгради, по една от всяка страна.
— Погледнете какви белведери — с почти детински възторг говореше Бегорски, — а на основната сграда има и многостенен барабан с прозорци. Но когато видите парковата фасада, ще разберете колко красиво е било някога тук.
— Ами виждам — плахо каза Настя и хвърли поглед на най-обикновения според нея вход към основната сграда.
Бегорски улови погледа й и от сърце се разсмя.