Каменно сърце [bg]

— Последното бе преди три месеца. — Не успях да прикрия остротата в гласа си. — Не се тревожи, тази ще забрави за съществуването ѝ.

— Точно. Не знам дали ще издържа последиците.

Усмихнах се и тръгнах нагоре по стълбите, следван по петите от Конал. Вечерта бе прекрасна; слънчевите лъчи танцуваха из предния двор на къщата, изпъстрен с неподвижните сенки на мъртвите брезови листа. Не можех да отрека на Ленора, че бе изплела добра магия и Воалът около Торнаший бе доста плътен. Двукрилата предна врата бе широко отворена и сенките на листата се простираха навътре в коридора, което караше цялото място да изглежда още повече като някаква фантомна сграда в празна земя.

Също като нас. Хората не я забелязваха, затова направо откачах, когато Фин застрашаваше сигурността ни като водеше временните си приятелчета тук. Но все пак не спирах да си напомням, че тя нямаше представа от това.

Спрях внезапно, когато видях кого е довела.

Момчето на Мила?

Косъмчетата на врата ми настръхнаха от безпокойство; не, от нещо по-лошо — ужас. Не можех да не призная: опитвах се да задържа твърде много конци, които се оплитаха и завързваха по непредвидим начин. Това бе последното нещо, от което имах нужда.

Той не носеше бебето със себе си, което означаваше, че поне този път майка му е с ума си; Скиншанкс нямаше как да е при нея. Но аз не се замислих твърде върху това, защото бях зает да се проклинам, че не съм държал Фин под око, че съм позволил това да се случи. Джед я беше последвал в онзи ден, когато тя едва не уби Шаная Рууни. Бях небрежен и ето до какво бе довело това.

Имаше много причини да не искам Джед да се замесва с Фин. Не исках да се върти около мен, около Конал, около който и да е от нас. Надникнах в лабиринта на съпротивляващото му се съзнание; не беше лесно, но вече го познавах добре. Леле-мале, ставаше все по-трудно да го управлявам. Надявах се, че Скиншанкс бе установил същото. Надявах се, че го изнервя също толкова, колкото изнервяше мен.

Той харесваше Фин, беше очарован — дори омагьосан — от нея, но от това нямаше да излезе нищо, не и с него. Той разпознаваше богатите домакинства, щом ги видеше. Знаеше, че ако изиграе правилно картите си, разполагаше с месец или два. Знаеше, че в къщата има баба, която не внимава къде оставя ценните си бижута. Фин бе достатъчно наивна, за да му казва такива неща. И на него му бе достатъчно да огледа поне веднъж къщата.

Двамата с Фин бяха страхотна двойка: той с голямото си армейско яке с дълбоки джобове, зачервени от недоспиване очи и обръсната глава; тя с поведението си на богато момиче, порцеланови обеци и дебел сребърен ланец на врата, който струваше поне двеста лири. Едва не се засмях.

Но не го направих.

Двамата бяха погълнати от нещо, но Джед вдигна глава точно когато се появихме в полезрението му, и лицето му замръзна. Стомахът ме присви, защото реших, че ме е познал; но преди да успея да отворя уста и да се издам, осъзнах, че той не гледа мен. Като че ли не виждаше нищо друго, освен Конал. Устата му зина ужасено, очите му се ококориха; след това наведе глава и се престори, че разглежда мотора ми. Красивият ми, черен, чисто нов мотоциклет.