Черният манастир [bg]

Пърсел реши, че май е пропуснал нещо от разказа или превода, и се обърна към Вивиан, но тя само сви рамене.

— Какво имаше в манастира, отче? — попита Меркадо.

Отец Армано го погледна.

— Няма да го намерите. И не бива да го търсите.

— Какво видяхте?

Свещеникът не му отговори директно.

— От удара с тоягата ми течеше кръв. Каската ме беше предпазила, но въпреки това някак си се бях наранил. Те го допряха до главата ми и болката изчезна, и раната веднага заздравя… и монасите казаха, че съм бил от блажените. От вярващите…

— Може да не е разбрал въпроса ти, Хенри — предположи Пърсел, след като изслуша превода.

Меркадо въздъхна ядосано.

— Франк… — Обърна се към стареца. — Моля ви, кажете ни какво видяхте, отче.

Свещеникът се усмихна.

— Естествено, че искате да знаете какво съм видял. Но то вече е донесло прекалено много страдания. Едновременно е благодатно и прокълнато. Не прокълнато само по себе си, а заради алчността и коварството човешки. Нека остане там, където си е. Предопределено е да е там, докато хората не станат по-добри… Така ми казаха монасите.

— Какво е то? — твърдо настоя Меркадо.

— Коремът ми пари. — Старецът пак помоли за вода. Вивиан му даде и той изпи повече, отколкото трябваше, но никой не го спря. Затвори очи и тихо произнесе: — Светият Граал… свещеният съсъд, който използвал на Тайната вечеря самият Христос… Пълен е с пресвята кръв. Лекува смъртоносни рани и успокоява измъчени души. Ако вярваш. И копието, което римският войник Лонгин забил в тялото на нашия Господ… виси над Граала и от него постоянно капе кръв в съсъда. Аз ги видях и преживях това чудо. — Той погледна Меркадо. — Вярвате ли, Хенри?

Възрастният кореспондент не отговори.

— Ако ги откриете, ще повярвате — с изненадващо ясен глас прибави отец Армано. — Идете в Рим, във Ватикана, и им съобщете какво съм открил, предайте им, че там са на сигурно място. И после забравете какво съм ви разказал. Ще го направите ли?

Тримата мълчаха.

— Идете и в Берини. — Свещеникът ги благослови, каза „Отче наш“ на латински и затвори клепачи.

Слънцето вече жълтееше и птичките, които гнездяха по тавана на просторното фоайе, летяха из разрушените сводове и приветстваха новия изгрев с утринни песни.

Коленичили около стария свещеник, те му говореха, ала той не отвръщаше и след петнайсетина минути спокойно издъхна.

Вивиан се наведе и целуна студеното му чело.