Черният манастир [bg]

— В това най-много ни бива — каза Пърсел. — Смятам, че трябва да го събудим.

Меркадо се поколеба, после хвана свещеника за рамото и леко го разтърси.

Старецът бавно вдигна клепачи.

— Сега ви виждам и тримата. Тази жена е много красива. Не би трябвало да е толкова неприлично облечена.

— Жените в наше време правят каквото си искат, отче — осведоми го Пърсел, но никой не преведе думите му.

Отец Армано дълбоко си пое дъх.

— Вече сме към края, слушайте внимателно. — Притисна треперещите си ръце към очите си. — Излязохме от черквата със странната светлина и влязохме в съседната сграда. Стори ни се по-просторна, обаче сигурно изглеждаше така заради сумрака. Имаше много колони. Вървяхме в тъмнината и войниците бяха свалили каските си, защото се намирахме в храм, но не бяха преметнали пушките си на рамо, държаха ги в готовност. Макар да се оказа, че е било безсмислено. Изведнъж иззад колоните се появиха монаси. Случи се за секунди. Всички бяхме повалени с тояги на пода и никой не успя да стреля…

Свещеникът видимо отпадаше, но беше решен да продължи, така че заговори по-бързо.

— На моята каска имаше кръст, както беше по устав. Сигурно това ме е спасило. Защото не я бях свалил — нали не съм длъжен да свалям шапка в храм. Разбирате ли? Така че стоманата пое удара и Бог ме спаси. Монасите ме вдигнаха и ме завлякоха в една килия.

Старецът изведнъж се напрегна и пребледня. Стисна беззъбите си венци, докато болката го отпусне, а после занарежда на латински „Отче наш“. След като довърши молитвата, продължи разказа си.

— В монашеска килия… не затворническа… грижеха се за мен… двама-трима коптски монаси знаеха италиански… затова им казах… казах им: „Дошъл съм да видя светинята“… и един от тях отговори: „Щом си дошъл за това, ще я видиш“. Но ме предупреди: „Онези, които я видят, не бива никога да говорят за нея“. Съгласих се, макар да не разбирах, че с това подпечатвам собствената си съдба…

— Струва ми се, че го е разбирал — отбеляза Пърсел, след като Вивиан преведе.

И отец Армано наистина прибави:

— А може и да съм го разбирал… въпреки че когато видях светинята, всичко друго изгуби значение…

— Какво видяхте, отец Армано? — попита Меркадо. — Какво ви показаха?

Свещеникът помълча, после отвърна:

— Заведоха ме при нея и я видях… беше онова, за което се говореше в писмото… паднах на колене и започнах да се моля, и монасите се молеха с мен… и болката от удара в главата ми изчезна… и в душата ми се възцари покой.

Усмихна се и затвори очи, сякаш отново преживяваше обзелото го преди толкова години състояние. Тялото му потрепери и се отпусна неподвижно.

Меркадо постави длан върху сърцето му, Пърсел потърси пулс. Двамата се спогледаха.

— Мъртъв е — каза Меркадо.