Похищението на Ани Торн [bg]

— Чух, че си тукашен? — сменя за мой късмет темата Колийн.

— Да, отрасъл съм в Арнхил.

— И реши пак да се върнеш? — пита с потресена физиономия Джеймс, като само наполовина се шегува.

— Като наказание за греховете си.

— Е, радваме се, че си с нас — вмята Сюзан. — Беше трудно да намерим човек след… станалото с госпожа Мортън.

— Да, не е задължително да си луд, за да работиш тук, но помага — обажда се Саймън и започва да пръхти от собствената си шега.

— Джулия не беше луда — изглежда го хладно Бет. — Страдаше от депресия.

— Да, бе, да размажеш лицето на собственото си дете, е напълно нормално — махва с ръка той. После натъпква устата си със спагети и започва шумно да дъвче.

— Всички ли знаеха за депресията на Джулия? — обръщам се аз към Бет.

— Тя говореше доста открито за нея. Изживяваше тежък период след раздялата с бащата на Бен. Мисля, че преместването тук е трябвало да бъде един вид ново начало.

Чудно начало, няма що, казвам си.

— Била е на медикаменти — пояснява Сюзан, — но е спряла да ги взема.

— А откъде е взела пушката?

— Принадлежала е на баща ѝ. Семейството ѝ има ферма недалеч от Окстън.

— Естествено, ако някой от нас беше заподозрял нещо нередно… — вмята Джеймс.

Какво, мисля си. Какво щяхте да направите? Да я попитате дали всичко е наред и да въздъхнете с облекчение, щом чуете, че да? Работата е свършена. Кутийката със загрижеността е отметната. Всъщност, че никой от нас не иска да знае. Защото тогава може би трябва да се намесим, а ние нямаме време за това.

— О, да — кимам разбиращо.

Саймън щраква с пръсти и ме посочва отново.

— Гимназия „Стокфърд“. — Стомахът ми се свива. — Оттам те помня. Работих в нея по заместване, преди две години.

Сега, след като го е казал, и аз смътно се досещам за слаб, зле облечен мъж с лош дъх на устата. Дори сме преподавали на едни и същи класове. И все пак.

— Е, аз не се задържах дълго там, така че…

— Да, напусна някак внезапно. Какво стана? Да не се спречка с директора?

— Не, нищо подобно.

„Спречка“ дори не се доближава до истината.

— Странно, не помня да си куцал тогава — смръщва вежди той и сочи сакатия ми крак.

— Тогава навярно ме бъркаш с някой друг. Така съм още от малък.

Мълчанието се проточва и става леко некомфортно. Прекъсва го Сюзан с думите:

— Какво ти се е случило, ако не възразяваш да попитам?

Всъщност възразявам, но сам съм си го изпросил.

— Когато бях на петнайсет, баща ми катастрофира с мен и малката ми сестра Ани. Колата излезе от пътя и се удари в дърво. Те двамата загинаха на място, а моят крак стана на пихтия. Бяха нужни цял куп метални пластини, за да го сглобят.

— О, господи — вдига Сюзан длан към устата си. — Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— На колко години беше сестра ти? — пита Бет.

— На осем.

Те ме съзерцават с тъжни, съчувствени очи, с изключение на Саймън, който за мое облекчение не смее да срещне погледа ми.