Не казвай сбогом [bg]

Ейми ми каза коя е и каква е, после отидохме заедно в дома на семейство Елиът, историческа къща, паметник на културата, на Нантъкет Саунд, ходихме да плаваме с яхта и си помислих: „Аз съм обикновено момче от Мисури, което се носи из океана с хора, видели много повече от мен. Дори да започна да виждам тези неща сега, да живея активно, пак няма да мога да ги настигна“. Това не предизвика завистта ми. Породи у мен задоволство. Никога не съм се стремил към слава или към богатство. Не съм отгледан от родители мечтатели, които си фантазират, че детето им ще стане президент. Възпитан съм от прагматични хора, които си представяха, че синът им ще работи в офис и ще си изкарва някак прехраната. За мен беше достатъчно опияняващо да бъда в обкръжението на семейство Елиът, да се нося по водите на Атлантика и да се върна в пищно реставрирания им дом, построен през 1822 година от капитан на китоловен кораб, където се готвеха и ядяха здравословни ястия от биопродукти, чиито имена дори не знаех как се произнасят. Киноа. Помня, че взех това чудо за вид риба.

Оженихме се на брега в един яркосин четвъртък, хапнахме и пийнахме под снежнобяла тента, която се издуваше като платно на кораб, и няколко часа по-късно отмъкнах Ейми тайно в мрака, към вълните, понеже се чувствах съвсем нереално и си мислех, че съм се превърнал в трептяща светлинка. Студената мъгла по кожата ми ме върна в действителността, Ейми ме върна в действителността, към златистото сияние на тентата, където боговете пируваха с амброзия. Целият период на ухажването ни беше такъв.

— Съпругата ви е много красива — изтъкна Бони.

— Така е, красавица е — отвърнах и стомахът ми се сви.

— Коя годишнина празнувате? — попита тя.

— Петата.

Пристъпвах от крак на крак и ми се искаше да правя нещо. Не желаех да обсъждат колко прекрасна е жена ми, исках да излязат и да започнат да я търсят, мамка му. Не го казах на глас обаче, често не изричам гласно някои неща, макар да трябва. Признавам, че правя разграничения в тревожно голяма степен: в мазето на съзнанието ми има стотици бутилки с гняв, отчаяние и страх, но както ме гледате, никога не бихте предположили.

— Пет години, голяма работа. Нека позная — резервация в „Хаустънс“? — попита Гилпин. Това беше единственият изискан ресторант в града. „Наистина трябва да опитате «Хаустънс»“ — каза майка ми, когато се върнахме в града, понеже си мислеше, че това е уникалната малка тайна на Картидж, и се надяваше да достави удоволствие на жена ми.

— Разбира се.

Това беше седмата ми лъжа пред полицията. А всичко едва започваше.