Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
Клара ме извади от унеса, като ме вдигна под мишниците и ме изправи на крака.
— За Бога, Тайша! — възкликна тя. — Ти си по-странна, отколкото очаквах. За един миг си помислих, че ще те изгубя.
Искаше ми се да й разкажа какво сънувах, защото бях сигурна, че съм задрямала за миг. Но тя не прояви никакъв интерес и отново тръгна.
Клара вървеше твърдо и целенасочено, като че точно знае къде отива; аз, от друга страна, се мъкнех безцелно зад нея, като гледах само да не се препъвам. Вървяхме в пълно мълчание. След половин час в сериозно темпо стигнахме до едно определено скално образувание — сигурна бях, че и преди бяхме минавали покрай него.
— Не бяхме ли тук и преди? — попитах аз, нарушавайки мълчанието.
Тя кимна.
— Движим се в кръгове — призна тя. — Нещо те дебне и ако не му се загубим, то ще ни проследи до пещерата.
Огледах се наоколо да видя дали няма някой зад нас, но различих само храстите и извитите клони на дърветата. Забързах да настигна Клара и се препънах в един пън. Стресната, изпищях и полетях напред. С невероятна скорост Клара ме улови над лакътя и ме задържа с крак да не се озова на земята.
— Не те бива много да ходиш, а? — отбеляза тя. Казах й, че никога не съм си падала по туризъм, бях израснала със схващането, че излетите на палатки или планинските преходи са за провинциалисти, за простите хора от разни забутани градчета, а не за образовани граждани. Разходките из подножията на планини не бяха за мен приятно изживяване. И че като се изключи гледката край нейното имение, иначе разните пейзажи, от които другите хора примират, на мен ми бяха безразлични.
— Толкова по-добре — каза Клара. — Ти не си тук, за да се любуваш на пейзажи. Умът ти трябва да е в пътеката. И да внимаваш за змии.
Не знаех дали наистина имаше змии в този край или не, но предупреждението й определено ме накара да внимавам и да си гледам в краката. Като тръгнахме отново, аз вече започнах да се задъхвам. Обувките, с които ме бе екипирала Клара, тежаха като олово. Все по-трудно ми ставаше да вдигам крака и да слагам едното стъпало, после другото.
— Наистина ли е необходима тази разходка сред природата? — попитах накрая аз.
Клара се закова на място и се обърна към мен.
— Преди да започнем да разговаряме за каквито и да било съществени неща, ти най-малкото ще трябва да осъзнаеш в какво задръстено обкръжение живееш — каза тя. — И аз правя всичко възможно, за да ти помогна да го сториш.
— За какво говориш? — остро попитах аз. — Какво обкръжение?
Отново ме обхвана обичайното ми лошо настроение.
— Имам предвид твоя бент от привични настроения и мисли, твоята лична история — обясни Клара. — Всяко нещо, което те прави това, което си мислиш, че си — уникална и много специална личност.
— Какво не им е наред на привичните ми настроения и мисли? — попитах аз. Нейните неразбираеми твърдения определено ме дразнеха.
— Тези привични настроения и мисли са източник на всичките ни проблеми — заяви тя.
Колкото повече говореше със загадки тя, толкова по-смачкана се чувствах. В този момент ми идваше да се ритна за това, че съм се поддала на поканата на тази жена да прекарам известно време с нея. Това беше закъсняла реакция. С пълна сила в мен избухнаха опасения, които досега се бяха таили в мен. Представих си, че тя е психопат и всеки момент може да извади нож и да ме убие. Но после съобразих, че като човек, тренирал бойни изкуства, какъвто тя явно беше, на нея изобщо не й трябваше нож. Един ритник с мускулестия й крак можеше да ме свърши. Аз изобщо не можех да се меря с нея. Тя беше по-възрастна от мен, но безкрайно по-силна. Видях се как свършвам като поредна бройка от статистиката за безследно изчезнали хора, за които повече никой нищо не чува. Умишлено забавих ход, за да увелича разстоянието помежду ни.
— Не се отдавай на такива зловещи мисли — каза Клара, определено прочела мислите ми. — Единственото, което искам, е да ти помогна в подготовката да се изправиш пред живота малко по-волево. Но изглежда, че единственото, което успях да постигна, е да задвижа у теб истинско свлачище от подозрения и опасения.
Почувствах се ужасно неловко, че ми бяха дошли такива зловещи мисли. Удивих се, че беше абсолютно права за моите подозрения и опасения и как успяваше с един жест само да успокои вътрешните ми терзания. Прииска ми се да бях в състояние да се извиня и да разкрия пред нея какво ми минава през ума, но не бях подготвена за това; то щеше да ме постави в още по-неудобно положение.