Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
В центъра на лагера се издигаше самотна палатка — най-голямата в целия лагер — заобиколена от празно пространство. Покривалата и бяха украсени с пъстроцветни рисунки на Слънцето, Богът–вълк и огъня, луната и звездите, а върху двете части на входното покривало бяха изрисувани няколко огромни червени спирали. Храбър мъж измина куцайки пътя до палатката и спря. Точно пред входа лежеше по гръб възрастен мъж с посивяла коса, с разперени ръце и крака. Едно копие бе пронизало тялото му. Очите на стареца се взираха невиждащо в небето. Нещо в изражението на лицето му, сякаш докато е умирал, шаманът бе видял някакъв ужасен кошмар, накара ледени тръпки да пробягнат през душата на Храбър мъж.
Той се отърси от лошото си предчувствие. Племето на вълка се бе грижило добре за своя шаман. Дрехите му бяха ушити от най-изящна щавена лосова кожа и си личеше, че са направени от майстор. Бодли от таралеж, боядисани в различни цветове, бяха вплетени в причудливи шарки по гърдите, врата и ръкавите на ризата. Шарките сияеха призрачно в светлината на утрото. Под тялото на стареца лежеше вълча кожа; кръвта му се бе съсирила и спекла по гъстата черна козина.
Храбър мъж тръгна към палатката и стисна зъби от болката, пронизала коляното му при влизането през ниския вход. Най-различни кесии, амулети и вързопи, украсени с пера висяха от прътите на палатката. Завивките на стареца също бяха изработени от най-изящна щавена кожа.
На почетното място в задната част на палатката бе поставен триножник от обелени върбови пръчки, а върху него лежеше голям вързоп, увит във вълчи кожи. До триножника стоеше красива торба от необработена кожа — явно в нея се носеше вързопът. Храбър мъж пристъпи по-близо и разгледа вързопа. После посегна към него; все още усещаше пробождане в крака си.
„Да — шептяха гласовете. — Силата. Това е Силата на Вълчето племе.“
В мига, в който пръстите на Храбър мъж докоснаха обвивката от вълча кожа, по мускулите му сякаш пробягна мълния, която разтърси костите му. Той дръпна ръката си, сякаш бе докоснал змия. Стегна се, стисна зъби и вдигна свещения предмет от триножника. Треперейки, разгърна черната кожа. Нещо изпадна от нея и тупна тежко на кожите до краката му.
Храбър мъж изпъшка, наведе се и взе една каменна статуетка. Повъртя я в ръце: тя представляваше изящно изваян вълк, направен от черен камък и излъскан така, че блестеше на светлината.
„Колко е красиво! А сега и то, както и Силата, е мое!“ — Той сложи каменния вълк в кесията си.
Сърцето му заби лудо, когато разви цялата черна вълча кожа. Поемайки свещения вързоп в ръцете си, започна да го изучава внимателно. Кожената му обвивка изглеждаше много стара и бе съшита във формата на сърце. Горната и част бе боядисана в бяло, като тлъстината на сърцето, а долната — в кървавочервено, прорязано от тъмни вени. Кожената обвивка бе изопната, сякаш вързопът бе здраво натъпкан. Натъпкан с какво?
Храбър мъж го стисна… и трепна. В стомаха му се надигна гадене и болка проряза главата му като нажежени каменни късчета.
Почувствай Силата! Той затвори очи, превъзмогвайки главоболието. Сетивата му сякаш плаваха, разширяваха се. Душата му закръжи вътре в него. Чувстваше как Силата се опитва да се увие около него, обгръщайки го като топла зимна наметка, която се стяга и го задушава…
Проклинайки, той нанесе ответен удар, отблъсвайки я от душата си.
— Опита се да ме убие! — беснееше той. След това се усмихна на вързопа: — Няма да успееш по този начин. По-силен съм от теб. А задето се опита да ме надхитриш, ще те унищожа.
Храбър мъж изгледа злорадо вързопа и излезе навън заедно с него. Вглеждайки се по-внимателно, видя фините шевове, с които бе съшит свещения талисман. Това бе работа на майстор-шивач — ръбовете бяха толкова малки, че едва се виждаха.
— Още плячка ли? — запита го Бяла врана. Тя се бе загледала в трупа на стареца.
Храбър мъж отметна глава назад и се изсмя въпреки болката, която сякаш забиваше шипове в главата му.
— Сърцето на Вълчето племе! Намерих сърцето им!
Силата на вързопа се опита да го докопа още веднъж, попивайки в плътта му като хлад през зимен ден. Той я отблъсна, затваряйки очи, за да почерпи от Силата на болката и гнева, които го изгаряха отвътре. Загуби равновесие и падна, стиснал зъби за да преодолее болката.
„Призови душата си! Бори се! Да не би да си избягал от Лагера на мъртвите, за да умреш тук?“ — пищяха гласовете в съзнанието му.