Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Той присви очи: „Има нещо в тази идея, нещо от което бих могъл да извлека Сила за в бъдеще. Слънчевите хора винаги са взимали пленници — но само жени, които могат да раждат, и деца, които да разменят срещу откуп с другите кланове. Как могат пленниците да бъдат използвани така, че да ни поведат към нов начин на живот? Такъв, в който Строшените камъни да заповядват на останалите какво да правят.“
Бяла врана се появи от сгъстяващия се здрач и седна на завивките до него. Беше облечена в мека рокля от лосова кожа, обработена с дим така, че бе придобила златистокафяв цвят. Цилиндрични костени украшения тракаха по ресните, с които бе обшит подгъвът на роклята. По шевовете на ръкавите бяха изрисувани виолетови шарки с боя, направена от семенцата на горчивия храст. Косата си носеше свободно — лъскав гарвановочерен водопад, развяван от вятъра.
— Току що пристигна вестоносец от Летящия ястреб — съобщи му тя. — Всички оцелели от Племето на вълка са побегнали на юг.
— Намерили ли са Бяла пепел?
— Никой още не е изпратил такава вест.
Храбър мъж изсумтя и хвърли раздразнен поглед към вързопа, който се бе отърколил върху кожите.
— Някой от Племето на вълка опитал ли се е да даде отпор на нашите воини?
— Летящият ястреб казва, че един-двама събрали кураж и се опитали да устроят засада на бойците ни, но повечето от неприятелите са твърде уплашени, за да направят нещо по-сериозно.
Храбър мъж се усмихна вътрешно.
— Някои може и да опитат. — Вдигна Свещения Талисман — по кожата му избиха тръпки — и го повъртя в угасващата вечерна светлина. — Утре ще освободя една от жените им, за да съобщи на онези, които ще искат да се бият с нас, че сърцето им е било изгорено.
Бяла врана потрепери, сякаш и бе станало студено, и бързо разтри раменете си с ръце.
— Не ми харесва това нещо. Чувствам го сякаш е живо. Как можеш да го държиш така?
Той вдигна вързопа-сърце пред очите си и започна да го изучава замислено.
— Мога, защото моята Сила е по-голяма от неговата. То се опита да ми се съпротивлява — и загуби битката. — Посочи с пръст вързопа. — Разбираш ли, Слънцето е по-могъщо от сърцето. Всичко произлиза от Слънцето. Дори и Богът-мечка и Гръмовната птица. Преди да се появи каквото и да било, е съществувало само Слънцето — единственият Създател, даряващ живот. Слънчевите хора са бъдещето на света… а аз съм бъдещето на Слънчевите хора.
Бяла врана го погледна сериозно.
— Не бих желала да съм твой неприятел.
Храбър мъж се засмя; започваше да я харесва.
— Нито пък аз бих искал да съм твой неприятел. — Наклони глава. — Я ми кажи, как уби Слънчевите пера?
Тя притисна колене до гърдите си и преплете пръстите на ръцете си, загледана към притъмняващите дървета.
— Откъде знаеш, че аз съм го направила?
— Питаш най-Могъщия мъж сред Строшените камъни? Питаш Съногадателя, който е видял всичко това в Съня си? — Посочи към лагера. Тук-там по някой огън озаряваше меката виолетова вечер.
Жената помисли за момент и каза:
— С възрастта силите на мъжа отслабват… а той беше старец. Разбрах, че ще ти създава неприятности. Виждах го в очите му. Не можеше да позволи на някакъв голобрад юноша от клана Бяла глина да заеме неговото място. Когато си отиде в палатката, аз влязох при него и му казах, че трябва да му съобщя нещо. Той ме покани да седна. Както се беше навел, посегнах в мрака и нахлузих кожена торба на главата му. После легнах върху него и натиснах главата му в меките кожи. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде стар, твърде слаб. Изчаках доста време, след като вече бе престанал да шава. — Сви рамене. — Доста здрава торба му бях нахлузила на главата. Реших, че щом не пропуска вода, няма да може и да диша през нея.
— Мразеше ли го?
Тя изпръхтя насмешливо:
— Не само него.
Храбър мъж протегна ръка:
— Помогни ми да се изправя. Вече се събраха доста воини. Време е да започнем Танците.
Тя се изправи и му помогна да стане. Той смръщи лице от болка, когато тежестта му се пренесе върху болното му коляно. Сложи отново вързопа на триножника.
— Смятам, че вече имаме достатъчно дърва.
Тя му помогна да запази равновесие и каза:
— С тази купчина, кояти си ги накарал да съберат, бихме могли да изгорим цялата планина.
Той вдигна поглед към нощното небе.
— Точно такава трябва да е, за да могат да видят огъня в Лагера на мъртвите.
Храбър мъж изкуцука до най-близкия огън. Двамата воини, седнали край него, му се ухилиха, ядейки нещо, което бяха намерили в една от плячкосаните торби. Бяла врана му подаде горяща главня и той се приближи до грамадната купчина дърва, която кланът бе събрал. Храбър мъж подпали сухите дърва в основата и. Пламъците запращяха и се издигнаха към небето.