Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Лош стомах изстена:
— Е, така или иначе, не можем да тръгнем наникъде, докато не се върне.
Тя се приближи до него, дъвчейки сушеното месо, сложи ръка на рамото му и го прегърна.
— Знам. Лагерът ни е хубав. Имаме вода в онова малко поточе. На запад се открива изглед чак до Червените скалисти планини. Мисля, че можем да почакаме Непослушко да се върне. — Поколеба се. — А и тук е по-малка опасността някой да ни види.
Той потупа ръката и успокоително.
— Изплашена си до смърт, нали?
— Когато си мисля за Племето на вълка, винаги се сещам за Трите бика.
Той стисна ръката и по-здраво, оглеждайки загрижено лагера:
— Казах ти, ако Племето на вълка ни хване, ще им кажем, че търсим Лява ръка.
— Ако не повърна от страх междувременно.
— Това може да ни постави в неловка ситуация — добави разсеяно. — Но мисля, че можем да им кажем, че сме искали да си купим лечебни билки от Лява ръка.
Жената потрепери.
— Няма нищо страшно — каза и Лош стомах. Ние сме Земни хора. Приятели сме с Племето на вълка. Само не говори на езика на Слънчевите хора и те няма да заподозрат нищо.
— Добре — съгласи се тя. Сякаш ледени пръсти обгърнаха вътрешностите и.
— Ела, хайде да…
В долината под тях проехтяха викове.
— Племето на вълка! — прошепна възбудено Лош стомах. Той навлезе в заслона от храсти, растящи над варовиковата скала. Бяла пепел клекна до него на ръба и погледна надолу. Три жени с бебета на ръце и пет малки дечица бягаха през долината. От дърветата зад тях изскочи мъж. Той непрекъснато се озърташе нервно през рамо, докато бягаше. Носеше атлатъл и две копия, едното от които бе готово за изстрелване.
— Бързайте! — долетя слабо възгласът му.
За няколко мига бегълците прекосиха долината и изчезнаха между дърветата от другата страна.
Лош стомах се отпусна на пети и задъвка палеца си.
— От какво мислиш че бягат?
Бяла пепел се помъчи да овладее паниката в гърдите си.
— От война.
— Война ли?
Тя не можеше да понася гадното чувство, загнездило се в душата и.
— Виждала съм достатъчно, за да знам. Война е.
— О, не! — изстена Лош стомах. — Война? И Непослушко се е изгубил някъде там? Трябва да…
Тя го сграбчи здраво за ръката; страхът и придаваше сила.
— Нищо няма да правим. Ще стоим тук — настрана от цялата тази бъркотия!
— Но Непослушко…
— Лош стомах, чуй ме. Тя се взря в очите му. — Ти никога не си преживявал подобно нещо. Не знаеш какво е. Земните хора не са нападали никого и не са воювали от доста време. Хората умират, Лош стомах. Пронизани от копия, с размазани черепи. Раните им се инфектират и гнойта се лее като река, а раненият се подува и започва да гори от треска. Хората умират бавно… и ужасно.
Той кимна:
— Знам.
— Тогава разбираш, че това може да се случи и с нас.
Той затвори очи и кимна отново.
Още няколко човека изскочиха между дърветата и побягнаха панически през долината.
— Кой? — попита Лош стомах. — Кой ли е нападнал Племето на вълка?
Тя присви очи.
— Слънчеви хора. Най-вероятно кланът Строшени камъни. Миналата зима воините му ловуваха на мястото, където реката на Сивия елен се влива в тази на Дебелия бобър — на изток от планинската верига на Черното острие.
— Точно като в Съня — прошепна той задавено. — Всичко се случва точно както в Съня.
— Хайде. — Вътрешностите на Бяла пепел се заплитаха на възел от страх. — Да си вземаме вързопите и да бягаме оттук. Онези, които ги преследват, ще се появят скоро.
Бяла пепел се отдръпна от ръба на скалата и Лош стомах я последва. Тя трескаво завърза кожените вързопи и се огледа наоколо, за да провери дали не са забравили нещо. След това тръгна към пътеката, която водеше към гората.
— Чакай! — извика Лош стомах.
Тя се извърна:
— Трябва да се махнем оттук.
Той преглътна мъчително и вдигна поглед към хълмчето над лагера.
— Изчакай поне да проверя дали Непослушко не е там горе. Може би някой плъх да си е направил леговище сред онези скали. Няма да се бавя.
Жената преглътна гневния си отговор.
— Добре, но побързай! Не бихме искали да се натъкнем на когото и да било! И Строшените камъни, и Племето на вълка ще ни убият, ако ни видят — както биха направили с всеки непознат в момента!
Той хукна нагоре. Бяла пепел неохотно го последва, проправяйки си път сред скалите. Лош стомах изкачи върха и спря.
Тя се изкатери до него — и пред краката и се разстла най-голямото звездно колело, което бе виждала някога. Краят му лежеше върху плоската площадка на върха на хълма, а страните му се простираха оттам във всички посоки. Щяха да са и необходими двадесет големи крачки, за да стигне до другия му край. Спиците от наредени един до друг бели камъни с големината на човешка глава, кръстосваха кръга във всички посоки. Колелото изглеждаше старо — около камъните бе поникнала трева, а в купчините, от които бе изграден центърът и основните посоки, се бе наслоила кал.