Турски гамбит
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Венцелов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Турски гамбит». Краткое содержание книги:
Започва обсадата на Плевен. Защо се протака толкова мъчително тази операция, от която зависи и изходът от войната? Чуждестранните журналисти и амбициозните висши офицери следят с напрежение събитията край Плевен, ухажват Варя, залагат легендарни суми на комар — но може би някои от тях се занимават и с друга дейност? Началникът на руските тайни служби подозира диверсия, а Ераст Фандорин и госпожица Варенка трябва да разберат как така Осман паша узнава предварително намеренията на руското командване.
Започва напрегната шахматна партия между Ераст Петрович и незнайния му противник, в която нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, а залогът е обсадата на Плевен — и крайната победа.
— На моя отговорност, ваше п-превъзходителство. Гарантирам за Варвара Андреевна.
Мизинов мълчеше, недоволно смръщен, а Варя си рече, че дори сред полицейските агенти има хора, които не са съвсем пропаднали. Пък и нали е сръбски доброволец.
— Глупаво е — промърмори генералът. Обърна се към Варя и попита недружелюбно: — Умеете ли нещо? Почеркът ви добър ли е?
— Завършила съм стенографски курсове! Работила съм като телеграфистка! И като акушерка! — послъга накрая Варя.
— Стенографка и телеграфистка? — учуди се Мизинов. — Това е добре. Ераст Петрович, мога да оставя тук тази госпожица само при едно условие: че ще изпълнява длъжността на ваш секретар. Така или иначе, ще ви потрябва някакъв куриер или свръзка, който не предизвиква излишни подозрения. Но не забравяйте, че гарантирахте за нея.
— А, не! — извикаха едновременно и Варя, и Фандорин. Завършиха също в хор, но по различен начин:
Ераст Петрович каза:
— Нямам нужда от секретари.
А Варя:
— Полицейски агент не ставам!
— Както решите — сви рамене генералът и се изправи: — Новгородцев, повикайте конвоя!
— Съгласна съм! — викна Варя.
Фандорин не каза нищо.
(обратно)… Челният отряд на стремглавия генерал Гурко превзе древната столица на българското царство град Търново и се устремява към Шипченския проход, отвъд който беззащитните равнини се разстилат чак до Константинопол. Военният везир Редиф паша и главнокомандващият Абдул Керим паша са свалени от постовете им и дадени под съд. Вече само чудо може да спаси Турция.
„Дейли поуст“ (Лондон)
15 (3) юли 1877 г.Те се спряха на стъпалата. Трябваше някак да се разберат.
Фандорин се прокашля и рече:
— Много съжалявам, Варвара Андреевна, че стана т-тъй. Естествено, вие сте напълно свободна и аз по никакъв начин не възнамерявам да ви принуждавам да сътрудничите.
— Благодаря ви — сухо отвърна тя. — Много благородно. Да си призная, бях помислила, че нарочно направихте всичко по тоя начин. Вие поне ме виждахте през цялото време и със сигурност сте имали ясна представа как ще свърши всичко. Чак толкова ли ви е притрябвала секретарка?
В очите на Ераст Петрович пак блесна оная искрица, която у всеки нормален човек би била признак на веселие.
— С-съобразителна сте. Но не сте справедлива. Действително имах нещо наум, за да постъпя така, но то беше изключително във ваш интерес. Лаврентий Аркадиевич непременно щеше да ви натири от д-действащата армия. А господин Казанзаки щеше да ви изпроводи с конвой. Докато сега оставате тук на съвсем законно основание.
Варя нямаше какво да възрази, но не й се щеше да благодари на някакъв жалък шпионин.
— Виждам, че сте доста напреднали в своя непочтен занаят — каза тя ехидно. — Успяхте да излъжете даже главния човекоядец.
— Кой е човекоядец, Лаврентий Аркадиевич ли? — зачуди се Фандорин. — Аз не бих казал. Освен т-това кое му е непочтеното да охраняваш държавните интереси?
Туй то. Какво да говориш с такъв тип.
Варя демонстративно му обърна гръб и обходи с поглед лагера: варосани къщички, изпънати в редици палатки, нови-новенички телеграфни стълбове. А по улицата тича някакъв войник и по много познат начин нескопосно размахва дългите си ръце.
— Варя, Варенка! — развика се войникът отдалеч, смъкна от главата си походната фуражка и я заразмахва. — Пристигна, значи! Успя!
— Петя! — ахна тя и напълно забравила Фандорин, се втурна към човека, заради когото бе преодоляла хиляда и петстотин километра.
Както никога преди се прегърнаха и целунаха съвсем естествено, без всякакво неудобство. Зарадва се като видя некрасивото, но мило и грейнало от щастие лице на Петя. Бе отслабнал, загорял и още по-прегърбен от обичайното. Черният мундир с червените пагони му седеше като торба, но усмивката му бе същата — широка и много влюбена.
— Значи си съгласна? — попита той.
— Да — просто каза Варя, макар че смяташе да не се съгласява веднага, а чак след един дълъг сериозен разговор и поставянето на съответните принципни условия.
Петя изквича като пале и пак се хвърли да я прегръща, но Варя вече се бе окопитила.
— Трябва обаче да обсъдим всичко най-подробно. Първо…
— Ще го обсъдим, непременно ще го обсъдим. Само че не сега, довечера. Ще се срещнем в палатката на журналистите, бива ли? Там има нещо като клуб. Нали познаваш французина? За Д’Евре говоря. Много е мил. Той ми каза, че си дошла. В момента съм ужасно зает, избягах само за минутка. Пипнат ли ме, ще ми откъснат главата. До довечера, до довечера!