Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— И да се грижиш добре за нея — заръча строго на Неро той.
— Стен, по-добър избор не би могъл да направиш, освен ако беше намерил друга муха — увери го Неро. Знаеше, че Спера, другият мухороден агент на Стенуолд, категорично беше отказала да ходи където и да било в близост до Паешките земи. — Погледни го от този ъгъл — продължи мухата. — Аз и бръмбарородно момиче, по-добра комбинация здраве му кажи. Може да идем навсякъде, в Империята даже. На твое място бих се тревожил за молеца и неговия отряд. Те ще изпъкват кажи-речи навсякъде.
— Така е — каза Стенуолд с въздишка. — Знаеш маршрута, нали? Всичко ти е ясно?
Неро кимна.
— С кораб до Селдис, оттам по търговския път до Сиенис, Мавралис, а после с кораб през Езерото на изгнаниците, дето му викат накратко Езгнано, до Соларно. Направо ми кипва кръвта, като си помисля какъв готин маршрут ни чака.
— През Паешките земи…
— Тия места не са нови за мен, не забравяй. А и нали ще имаме препоръчителни писма от твоя човек, лорд-бойния.
— Неро, той не е „мой“ човек — поправи го Стенуолд. — Ничий не е, освен може би на семейството си. Не се отпускай и не разчитай на него. Искам да мислиш със собствената си глава и сам да вземаш решения.
— Ясно де — каза Неро и отново се ухили. — Обожавам паякородните. С тях човек не може да скучае.
Един от моряците им извика да се качват. Готови били да вдигнат котва, а вятърът и приливът били идеални за отплаване.
— Че — обърна се Стенуолд към племенницата си.
— Знам. Да внимавам. И да се грижа за Неро.
— Нямах точно това…
Тя пристъпи към него и го прегърна.
— Ще се оправим, чичо Стен.
— Осланяйте се на преценката си — каза той, — но не поемайте излишни рискове, моля те.
Неро вече бе прелетял краткото разстояние до кораба и тъкмо кацаше на палубата. Че протегна ръка към Ахеос, пръстите им се докоснаха, после момичето хукна по подвижното мостче и застана на перилото да им помаха за сбогом.
Маршрутът на Ахеос беше труден — през целите Равнини чак до границата на Империята и оттатък. Нито кораб, нито релсов път можеше да го отведе там, дори обикновените пътища не вършеха работа заради имперското присъствие. И точно тук в картинката се появяваше Йонс Аланмост.
Йонс Аланмост беше авантюрист и иманяр, ала едновременно с това и верен син на Колегиум. Беше се сражавал с векианците по въздуха — обстрелвал бе флотилията им с гранати от въздушния си кораб, докато силен повей на вятъра не го запрати твърде ниско и един вражески катапулт не надупчи балона на кораба му с метални осколки.
Сега, срещу тежка кесия със злато и пълен ремонт на леталото, той се бе съгласил да осигури транспорт на Ахеос и неговите спътници. Въздушният му кораб „Скокливата мома“ беше възтесен за шестимата пасажери, но малкият размер вървеше ръка за ръка с добра повратливост и прилична скорост, предимства, от които Аланмост се беше възползвал години наред, прелитайки незабелязано над не една и две държавни граници. Дори едномесечно пътуване като предстоящото беше нещо нормално за търговски авантюрист като него.
Като повечето бръмбарородни, Аланмост беше набит и широк. Беше десетина години по-млад от Стенуолд, но и неговата коса се беше отдръпнала бая високо над черните вежди. Облечен беше с плътни занаятчийски дрехи и с вълнено палто над тях, а около врата му беше увит дълъг шал.
— Това ли са ти всичките хора, Трудан? — попита той. Не си падаше по титлите, и толкова по-добре, реши Стенуолд.
— Да, това са всичките — отвърна той. Силният вятър плющеше в сигналните знаменца на летището и свиреше между изопнатите въжета и металните части на леталата. Стенуолд се обърна към Тисамон и двамата си стиснаха ръцете.