Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— Във всички култури — каза Стенуолд. — За кой район по-точно говорим, Теорнис? Източните краища на Ръбатата пустиня са слабо познати за нас, а скорпионородните никак не насърчават изпращането на изследователски експедиции. — „Същото важи и за собствените ти хора“, каза си Стенуолд, но тази мисъл беше по-добре да премълчи.
— Пустинята прилича на нещо като заоблен триъгълник с широка основа откъм север, който се стеснява на юг към Опашната верига, както лишените от въображение скорпионородни наричат тамошната планина. Южно от тази дълга планинска верига има голямо езеро. То и прилежащите му земи уж са наши, но и не са. Там има и един град, Соларно.
Стенуолд кимна.
— Чувал съм да го споменават.
— Алданраелите нямат интереси в Соларно, нито държат агенти там, но напоследък чувам, че в града има оси, които дърдорят за мир и търговски спогодби, но най-вече вземат мярката на местната стража и отбранителния капацитет на града. Соларно е град на отцепници, дезертьори и всякаква измет, основан е от хора, чиито амбиции в Паешките земи са претърпели позорен крах. Най-вече изгнаници и ренегати, с които нямаме официални взаимоотношения. Неофициално обаче Соларно е процъфтяващ пазар, важна спирка за всички, които пътуват на изток, и убежище за онези, които са се подхлъзнали в танца. Паешките земи търпят привидната независимост на Соларно само защото имат полза от нея, разбираш ли?
— А сега осите са там.
— Да, но мога да се хвана на бас, че управниците на Соларно няма да им се вържат на приказките. Напротив, ще се опитат да ги подхлъзнат така, че да използват осите срещу собствените си врагове на местна почва. Соларно е умален модел на Паешките земи, ако щеш. Уж един град, но раздиран от вътрешни ежби. И ако осите успеят да забият клин между отделните фракции и изиграят картите си добре, Соларно ще се превърне в порта, през която Империята да стъпи на наша земя. Случи ли се това, помощта, която оказахме на Колегиум, ще остане добър спомен от миналото, защото ще си имаме собствени неприятности, с които да се справим.
— Искаш да пратя свои хора в Соларно, така ли? — попита го Стенуолд.
— Ако аз пратя паякородни агенти, те ще се забъркат в танца — обясни Теорнис, — и дори по-лошо, ще се съобразяват най-вече със собствения си дневен ред. На този етап имам повече вяра на твоите агенти, отколкото на своите. Нужен е човек любезен и дипломатичен, майстор Трудан, който не е нито лесно обидчив, нито лековерен. И със сигурност — майката да ни пази! — не онази твоя богомолка. Но избора го оставям на теб.
„На дълъг път най-бързо се тръгва“, така гласеше една от любимите поговорки на мухородните. И ето че сега, като никога, плановете на Стенуолд се нареждаха твърде лесно. От разговора му с Теорнис бяха минали само няколко дни, а вече всички се готвеха да потеглят на път, всички освен него.
В пристанището на Колегиум беше останал само един паешки съд — личният кораб на Теорнис. Именно с него, а не с внушителния флагман, Алданраелът беше участвал в морската битка. Паяците неизменно предпочитаха повратливостта и бързината пред грубата сила. Повечето моряци също бяха паякородни. Стенуолд никога не ги беше смятал за народ с традиции във военното мореплаване, но пък крайбрежието на Колегиум едва наскоро бе опитало вкуса на морските битки. На изток морето кръстосваха дългите лодки на Фелиал и силната кесианска флота, сами по себе си достатъчно основание Паешките земи да поддържат достатъчно бойни кораби, които да защитават търговските им маршрути. Стенуолд гледаше как огромните сиви платна от предена коприна се издигат бавно и се издуват от вятъра, здрави като желязо и едновременно с това леки като въздуха.
Оказало се бе лесно да избере кого да прати в Соларно, тази най-нова мишена на завоевателната имперска политика.
— Благодаря ти, че се съгласи да поемеш тази задача — каза той. — Добре знам, че не си мой агент, когото да пращам къде ли не по свое усмотрение.
— Да ти кажа, нямам нищо против, даже ще ми е интересно — отвърна Неро. — Бил съм във всички градове в Равнините, дори в Империята съм ходил, и сега ми се ще да видя нещо ново. А Соларно открай време е в списъка ми с места, където да отида. — Ухили се широко. — Съдбата не спира да ни поднася изненади, а?
— Само внимавай — предупреди го Стенуолд.
Но беше вярно, че от всички Неро беше пътувал най-много, прекарал бе известно време дори в Паешките земи, а в Сиенис беше направил истински удар и мацаниците му висяха във всяка втора къща. Стенуолд хвърли поглед през рамо и видя Че и Ахеос да се прегръщат за сбогом. Че също беше облечена за път — занаятчийска кожена куртка, бричове от здрав плат и голяма раница. Настояла бе, че не можело да си седи у дома и да си клати краката, докато Ахеос е надалеч и работи за каузата на Колегиум. Като я гледаше сега, Стенуолд все още виждаше уязвимата девойка отпреди, мека и беззащитна — качества, или недостатъци, които вече не откриваше у Салма и Тиниса. Дали я виждаше такава заради несъзнателния си стремеж да я защити, или в нея наистина имаше непоправимо мека сърцевина? „Стига — сгълча се сам той. — Спомни си какво преживя момичето. Спомни си какво постигна.“ Да отхвърли кандидатурата й и да прати някой друг само защото не му е кръвен роднина, би било висша форма на лицемерие.