Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Казано накратко, той милостиво ме остави при себе си или, по-точно, в празната мръсна квартира.
Антон обичаше живота във всичките му проявления и живееше така, както дишаше — с пълни гърди.
Винаги.
Той и тогава се наслаждаваше на живота, без да подозира, че насладите му са гадни, а животът е мръсен и мирише отвратително като евтиния портвайн, който пиеше всеки ден.
А може би се досещаше за всичко това и дори го знаеше със сигурност, но изобщо не страдаше и дори не се мръщеше. Чакаше по-добрите времена, които един ден щяха да дойдат от само себе си. И той беше сигурен в това!
И те наистина дойдоха!
А дотогава се наслаждаваше на онова, което беше достъпно за него.
Може би нещата стояха точно така. Затова той винаги се дразнеше от изтънчения източен снобизъм на Хайям: „По-добре да гладуваш, отколкото да ядеш каквото ти падне…“
До един момент Антон изобщо не беше сноб и можеше да яде „каквото му падне“. И то с удоволствие.
Общо взето, точно през онези дни аз открих звуците на празното жилище.
Антон можеше да отсъства с дни и дори със седмици.
Аз застивах, изпадайки в анабиоза, и само слухът ми се изостряше до крайност, сякаш попиваше енергията на цялото ми тяло, замряло в тъпо вцепенение.
Но след това ситуацията малко се промени.
Той започна да се появява по-често и аз, наивницата, естествено, се зарадвах, започнах да мечтая и се вдъхнових…
Но нямах никаква представа какво предвещаваха тези промени.
Не усетих смъртта, която се бе стаила наблизо. И чакаше.
А им трябваше съвсем малко.
Само един подходящ случай.
2002
Започнах да свиквам с Малевич.
Вярно, възможността да наблюдавам шедьовъра доста понамаля.
По собствена воля я сведох до минимум, само с едно завъртане на креслото, което приличаше на трон.
Дори не се наложи да отдръпна от стената бюрото, което приличаше на писта на малко летище. То беше достатъчно отдалечено и креслото заедно с мен се побра без проблеми в това пространство.
Преобразованието се оказа почти достатъчно.
Всичко поне в този сегмент от живота в офиса придоби относително нормален вид.
Малевич си висеше на бялата грапава стена.
Под него аз си седях в креслото, което приличаше на трон, зад бюрото, което напомняше на… и тъй нататък.
При мен идваха малко посетители, но въпреки това изхвърлих червения диван. Вместо него се появи кръгла маса с шест малки кресла.
Сядах там заедно с гостите.
По-съществените неща от разместването на мебелите също се движеха така постъпателно. Както се предвиждаше.
И дори малко по-добре.
Птицата беше прав — масовото отхвърляне на Атон в нашето общество беше достигнало апогея си.
Никой не го пъдеше, не му затръшваше вратата под носа и не отказваше да го приеме в дома си.
Не.
Положението беше много по-лошо.
Те бяха принудени да го приемат както преди и заради това го мразеха още по-силно.
Ще попитате защо са били принудени?
Позициите на Антон Василиевич Полонски се оказаха безнадеждно изгубени във всички сфери, започвайки, естествено, с финансовата.
Този факт не съобщаваха май че само най-мързеливите журналисти, които се занимаваха с тези теми. Но журналистите нямаха никакво значение. Те вече лъжеха толкова често и безсъвестно и демонстрираха пред света такова пещерно ниво на образование и възпитание, че никой отдавна вече не вярваше на периодичния печат.
Но за това говореха уверено в кабинетите и кулоарите, където всяка дума беше обезпечена най-малко със златния резерв на държавата.
Ала всичко това беше минало…
Както стана ясно, предишните примамки на Антон, хвърлени и погълнати с удоволствие, бяха пуснали корени в много стомаси, чиито притежатели понякога страдаха жестоко от това.
Веднъж видях такива страдания. Много отдавна, още в далечното ми детство.
Лошите момчета бяха вързали с канап едно парче салам и малкото гладно кученце, естествено, веднага погълна лакомството.
И тогава започнаха неговите мъки, които бяха непоносими за гледане.
Момчетата дърпаха канапа, уличното кученце се гърчеше на земята, а хилавото му телце се тресеше от позиви за повръщане. Сякаш напук саламът бе заседнал някъде в гърлото му и изобщо не искаше да излезе обратно. Нещастното животинче се давеше, а от помътнелите му очи течаха сълзи.