Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Например след като веднъж се зазяпа по героинята на някакъв филм — нямахме телевизор в квартирата си, но често ходехме на кино — Тоша реши, че трябва да се преобразя в нейния стил и щедро спонсорира пребиваването ми във фризьорския салон.
Актрисата, която му хареса, беше ярко рижава и остригана като „тифозно кученце“. Докато режеше кичурите на пищните ми пшенични коси, фризьорката плачеше заедно с мен. А преди това целият фризьорски салон се опитваше да ме възпре от тази очевидна глупост. Аз надрънках някакви дивотии за това, че ще се снимам в „Мосфилм“ и че извергът режисьор ми е поставил категорично условие.
И те ми повярваха.
Впрочем, колкото и да е странно, портокаловата къса прическа ми отиваше. Очевидно на една жена на осемнадесет години й отиват много неща, ако не и всичко.
Тоша остана доволен.
А аз се сдобих с допълнително перо за разходи — „за фризьор“.
Всъщност това изобщо не можеше да стигне за благоустройството на вехтото жилище.
Със свито сърце разпорих две пъстри басмени поли, които си носех още от къщи и които ми бе ушила приятелката ми.
Добре, че по това време на мода беше „макси“ и се носеха поли до петите. Платът стигна да направя някакво подобие на кухненска покривка и пердета, които да скрият прозореца на кухненската врата.
Между другото, стъклото беше пукнато и, естествено, скоро окончателно се счупи. И пердето от пола свърши много добра работа.
Из прахоляка в горните шкафове най-неочаквано открих кутия с маслени бои. Може би някой от съпрузите на сестрите е бил художник или по-скоро учител по рисуване, но това не беше важно.
Боите бяха леко засъхнали, но все още можеха да свършат работа.
С тях нарисувах засмени муцунки, цветчета и още някакви неясни силуети по мръсно сивите плочки в банята. Там, където все още имаше такива.
А големите пространства от грапав бетон — там, където плочките вече бяха изпадали, се опитах да скрия пак с боите, но избрах по-ярки цветове.
Мизерията не изчезна. Но поне мрачното еднообразие не угнетяваше чак толкова погледа. И следите от течове по стените, които не можеха да се измият с нищо, не се набиваха на очи.
Антоша пуфтеше, но не пречеше на къщната ми работа и аз бях щастлива.
За кратко.
Любовта ми към олющената квартира се изпари бързо, макар това да беше истинска, искрена и вероятно трогателна любов към първото ни съвместно жилище.
Но тя изчезна моментално, след като разбрах в какъв капан за мен се бе превърнало нашето първо жилище.
Оказа се, че тревожният скитнически живот имаше едно неоспоримо предимство — ние непрекъснато бяхме заедно. Или, по-точно, аз непрекъснато бях с него. Както стана ясно, просто защото нямаше къде да се дяна. И той ме тътреше подире си като тежък куфар, който, според известната сентенция, ти е жал да изхвърлиш, но ти е дошло до гуша да влачиш.
Но той ме влачеше.
С появата на квартирата всичко се промени.
Сега куфарът беше захвърлен в ъгъла и временно забравен.
Тоша ме остави в празния апартамент, като от време на време се отбиваше, за да ми подхвърли храна и да провери дали съм жива.
И не допускаше нищо друго — например че бих могла да отида някъде. И беше прав, защото аз, естествено, не се дянах никъде и по принцип не можех да се дяна където и да било.
Сега, както се казва, със задна дата разбирам, че докато скитахме заедно, страшно бях омръзнала на Антон и най-вероятно през някой много гаден ден той просто щеше да ме остави за пореден път на пейката и да изчезне завинаги.
Тук имаше два еднакво възможни варианта.
Аз можех да умра веднага. От любов, от мъка или заради предателството. Няма значение какво щеше да бъде посочено в официалния смъртен акт. Банално самоубийство, пътнотранспортно произшествие, смърт от измръзване или от остра сърдечна недостатъчност. Всичко това в еднаква степен би могло да бъде истина и в същото време лъжа, защото тъй или иначе аз щях да умра точно от любов и точно заради предателството, което нямаше да преживея.
В другия вариант щях да преживея всичко това и да започна нов, неизвестен живот. Може би щастлив, а може би — не. Но така или иначе, сега това нямаше да съм аз.
А някоя друга жена на четиридесет и няколко години.
Ах, тези нещастни осемдесет рубли на майка ми!
Антон не можеше да ги прежали, пък и не искаше. Защо трябваше да ги прежалва, след като можеше да ги има и да ги използва, като в същото време не губеше нищо?