Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Напред, отляво и отдясно имаше едри елени с разклонени рога колкото телата им, с вдигнати глави, въртящи се очи и отворени в рев пасти.
Имаше и още, още множество фантастични създания, които едва се различаваха в тънещата в мрак пещера. Сигурно беше стоял като вцепенен безкрайно дълго, преди отново да дойде на себе си и да чуе умоляващите викове отдолу.
Осъзна също, че трепери като лист и очите му са насълзени. Това не бе просто откритие. Чувстваше се като Картър в Долината на царете, като Шлиман в Троя.
Само при входа на пещерата имаше десетки от най-великолепните праисторически изображения, които беше виждал някога — животни в почти естествен ръст, изрисувани в уверен, майсторски, натуралистичен стил. В прочутата Ласко имаше общо около деветстотин животни. Само тук той вече можеше да различи около четвърт от този брой. А това бе само върхът на айсберга. Какво ли се криеше отвъд ограничения обсег на лъча на фенера?
Напълно осъзнаваше важността на момента — тази пещера бе може би по-важна дори от Ласко или Шове. Люк никога не бе имал каквото и да било желание да планира бъдещето си. Винаги беше оставял нещата в професионалния и в личния му живот просто да се случват. Оставяше се да се носи по течението на съдбата. Но в един едновременно въодушевяващ и плашещ миг си даде сметка, че ще прекара остатъка от живота си тук, в тази пещера в околностите на Руак.
Върна се назад към свежия въздух, подаде глава навън и трябваше да стисне клепачи, когато фенерът на Юг го заслепи.
— Слава Богу, нищо ти няма! — извика приятелят му. — Защо не ми отговаряше?
— Трябва да се качиш — едва успя да отговори Люк.
— Защо? Какво намери?
— Това е пещерата на Бартомио!
— Сигурен ли си?
— Да, тя трябва да е. Качи се по същия път, по който се качих аз. Внимавай. И си помисли върху следното, приятелю — животът ти вече никога няма да е същият.
7.
С времето стана чудно нещо. Едновременно пълзеше по-бавно от охлюв и летеше със свръхсветлинна скорост. Тази нощ бе най-дългата и най-късата в живота му, и в бъдеще, когато Люк разказваше за преживяното, хората сбърчваха недоумяващо чела и това го караше да казва: „Повярвайте, точно така се чувствах.“
Строго беше поръчал на Юг да стои неподвижно с ръце в джобовете, докато самият той се спусна на два пъти до корниза, за да вземе раниците им. Когато приключи, насочи фенера нагоре, за да се получи конус отразена светлина, и произнесе кратка сериозна реч.
— Това вече е археологически обект и национално съкровище. Отговорни сме пред науката, пред Франция и пред света да действаме както трябва. Няма да докосваме нищо. Ще стъпваш само там, където стъпвам аз. Няма да палиш противните си пури. Ако не знаеш какво да правиш, питай.
— Господи, Люк, да не съм някакъв идиот?
— Мисля, че вече установихме това — закачливо го подразни Люк. — Да вървим.
Не им отне много време да се уверят неоспоримо, че това е пещерата от ръкописа. Бързо откриха три характерни изображения на кон, елен и нарисуван с точици бик, които бяха идентични във всяко отношение с илюстрациите на Бартомио.
Люк пристъпваше внимателно към вътрешността на пещерата, като осветяваше покрития с гуано терен преди всяка следваща крачка, за да е сигурен, че няма да стъпче нещо безценно. Над главите им прилепите надаваха пронизителни писъци. Атмосферата беше гадна, не непоносима, но доста неприятна. Юг извади носната си кърпа и я притисна към устата и носа си в опит да се отърве от острата амонячна воня от урината на прилепите.
— Това няма ли да ме убие? — недоволно попита той, като потръпваше във влажния хлад.
На Люк изобщо не му беше до разсейване и отвърна само:
— Кърпата е добра идея.
На всеки няколко крачки той махаше капака на обектива на фотоапарата си и правеше серия снимки, като проверяваше резултатите на елсиди екрана, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.
— Виж само как са изрисувани тези коне, Юг! Какво познаване на анатомията. Уловеното движение. Невероятно сложно изпълнение. Виждаш ли кръстосаните крака на онзи? Това е пълно разбиране на перспективата. В художествено отношение са по-добри от изображенията в Ласко. Абсолютно невероятно. А онези лъвове! Виж само търпението и мъдростта на лицата им.
Амонякът явно си беше свършил работата. Юг вече беше напълно трезвен.
— На каква възраст са според теб? — попита той със сериозността на студент.