Татко

Влизаме в болницата. Посреща ни сестрата на рецепцията, приятна наглед чернокожа жена, която си спомня за мен от първото ми посещение.

— Здравейте, господин Тремънт, днес майка ви е сравнително добре.

Впечатлен съм от факта, че е запомнила не само мен, но и болната, която посещавам. За да съм съвсем честен, при първото си посещение вчера не бях забелязал, че е черна. Бях отбелязал мимоходом добрия й вид, любезността, деловитостта й, но не и цвета на кожата й. Забелязвам го сега заради разговора в колата — тези неща стават така.

Татко стои усмихнат до мен, но и в позата, и във вида му има нещо странно: сякаш наблюдава някого, поставен в клетка в зоологическата градина. Тя наистина е в стъклена клетка и вероятно това би могло да бъде някакво обяснение, или просто си въобразявам.

Тръгваме към асансьора, около нас се разнасят мелодиите на Музак.

— Познаваш ли я, Джони?

— Говорих с нея, когато идвах да видя мама вчера.

— Тя наистина е много любезна.

— Да, изглежда добър човек.

Поклаща глава и започва да говори, вперил очи в пода.

— Светът се е променил, Джони; не можеш да си представиш, колко се е променил светът.

Влизаме в асансьора. Татко нервничи, лицето му побелява, ръцете му се разтреперват. Обгръщам с ръка раменете му.

— Успокой се, татко, всичко е наред. Тук се грижат много добре за майка. Тя получава всичко, от което има нужда, почива си добре, повярвай ми.

Вървим по постланите със син мокет коридори между лудата фантазия на рисунките по стените. Стигаме до интензивното отделение. Насреща ни се изправя друга черна жена. Питам може ли да видим майка. Сестрата проверява картона й. Да, може, но не трябва да стоим дълго. Минаваме край стаята на сестрите и стигаме до отделеното легло на мама. Тя е будна и ни вижда, като влизаме.

Татко я целува и тя се разплаква. Татко също плаче. Смутен съм. Двамата никога не са показвали привързаност или чувства на публично място. Не си спомням да съм ги виждал да се целуват истински. Двамата с Джоан веднъж разговаряхме за това. Тогава се опитахме да си спомним кога майка ни е прегръщала или целувала някога като деца. Нито един от нас не си спомни подобно нещо.

Като младо момиче майка ми е преживяла нещо ужасно. Била е едно от десетте деца в шумна къща с три спални в Южна Филаделфия. Имала две сестри, Роуз и Ан: спели трите на едно легло — майка, най-малката, в средата. Само за една година Роуз и Ан умират от туберкулоза, наричана в онези дни „галопиращата смърт“.

Майка ми винаги живееше с убеждението, че е болна от туберкулоза. Най-страшното за нея беше фактът, че Роуз — тя умира след Ан — всъщност умира в ръцете й. Майка ми я държала до отворения прозорец през горещ летен ден, за да може да диша. Роуз получава неочакван кръвоизлив и умира само за няколко минути. По това време майка ми е била на четиринайсет години и получава нервна криза. Повече не се връща в училище.