Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
За да се спася от този ужас, намирах убежище в библиотеката. Дори получих работа там: това ми помагаше да не полудея. Тези типове никога не остават сами. Подготвят си докладите за края на срока, заобиколени от боклуци, шум и миризми. Господи, миризмите могат направо да те зашеметят! Подовете във всички стаи са покрити с хартиени отпадъци, храна, мръсни чорапи, дрехи, книги. Всеки тъпче върху тези купчини. Всички се разхождат наоколо полуголи: истинска зоологическа градина. Никога не оставаш сам.
Татко изобщо не загрява защо не искам да се върна там. Странен човек е: не обича да обсъжда важните въпроси. Хората, с които разговаря, го смятат за забавен събеседник. По дяволите, живописта е вид комуникация. Но повтарям, че отказва да слуша онова, което не желае да чуе. Мама е същата.
Но рано или късно ще се наложи да поговорим за това, само че няма да съм аз този, който ще повдигне въпроса.
Това, което искам да върша, е да пиша. Писането е нещо, което правя с удоволствие. Знам, че точно по този начин татко е започнал да рисува. Знам, че плямпам по-добре от повечето хора, това би трябвало да помогне. Първо ще се опитам с роман или може би със сценарий, без значение какво. Искам си само моята къщичка до воденицата и малко спокойствие. Ще отида там и ще направя нещо най-сетне. Исусе, животът ми минава, а нямам с какво да се похваля!
Може би Деби ще дойде. Сигурен съм, че ще остане във възторг от къщичката. Писнало й е до смърт от Бъркли, освен това ще ми е приятно някоя добра жена да се грижи за мен.
Бедата е в това, че не знам как да изкарам пари. Не мога да си осигуря carte de travail. Откакто Франция е в Общия пазар, тя не допуска американец да работи легално в страната. Може би ще се хвана да вадя захарно цвекло. Чувал съм, че така могат да се изкарат по хиляда долара месечно. Мога да живея с две хиляди годишно. А и старецът на Деби ще пусне нещо.
— Хей, татко, хайде да спрем някъде за закуска. Умирам от глад.
Кима разсеяно. Пак се е отплеснал. Скоро ще преминем от Юта в Колорадо. Скалистите планини са някъде пред нас, но още не се виждат.
Когато се носех на моя „Ямасаки“, се чувствах по-близо до природата. Познавах всеки хълм, всяка неравност по пътя. Всмуквах всеки проклет километър и го изплювах по глътка от време на време. Яхам мотора, стиснал две ръчки, зъбите тракат, бъбреците се друсат. Вечер съм истинска развалина. Два пъти пиках кръв. А и да се мъчиш да спиш с всички тези комари и други насекоми е истински ад. Бях взел палатка, но без мрежа за комари. Явно съм алергичен към комарите. Всяка сутрин се събуждам с надути като наденици пръсти. Представете си как съм сменял скорости с подпухналите си пръсти.
— Татко, какво ще кажеш да свалим стъклото? Имам чувството, че ще настина от този климатик.
— Добра идея. Вече минахме пустинята.
Натиска бутони и двете стъкла се смъкват надолу. Лъха ни горещ пустинен вятър.
— А, така е по-добре, Били. Напъхам ли се в това чудо, губя чувство за ориентация.
Половин час по-късно спираме да си купим кифли и кафе. Исусе, невъзможно е! Може ли това да струва два долара и петдесет цента?
Животът е една гадория. Скъсваш си задника от работа само за да оцелееш. Заплатата ти стига колкото да си наемеш жилище, да се нахраниш и да се облечеш, и то на старо. А няма начин да живееш, без да работиш; всички сме затворници. Погледни само Гари и Марти: те вече са се предали. С една дума, скапана работа!
Глава 6
На следващия ден, след като се връщам от болницата, започвам да работя върху моята хонда. Първо постилам вестници, за да не капне грес. Продухвам карбураторите, издърпвам клемите, изчегъртвам ги и ги поставям отново. Бяха престояли толкова дълго непобутнати, че и на двете клеми има плесен. Движа мотоциклета напред-назад, за да проверя дали моторът не е клеясал или замръзнал, но всичко е наред, буталата се движат.
Почиствам и настройвам накрайниците, доколкото мога без подходящи инструменти. Въпреки че съм лош механик, обичам да се намирам на работа с малка, проста машина като тази: тя е нещо, което мозъкът ми може да обхване, а точно сега се нуждая от такава занимавка.
Татко излиза и ме наблюдава. Той винаги е бил такъв талантлив механик — присъствието му ме кара да нервнича. Моята несръчност в тази област отдавна се бе превърнала в семейна шега. Викат ми „майстора“, защото съсипвах всичко, с което се захващах. Трябваше да заживея далеч от къщи в продължение на цели пет години, за да разбера, че съм бездарен само в сравнение с татко и Джоан.