Пет мили
- Автор: Джърмейн Лили Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пет мили». Краткое содержание книги:
Сграбчих дамската си чанта и се загледах замечтано към куфара си. Щях да изглеждам много по-подозрително, ако го замъкнех с мен, но вътре натикани в дъното бяха боята ми за коса и цветните ми лещи. Слава богу, вече нямаше никакви наркотици, но се притеснявах повече да не би Дорнан и полицията да го претърсят и да се усъмнят в мен.
Хубавото беше, че нямаше да ме има само няколко часа. Едва ли щеше да му остане време да ми рови из куфара, нали? Но в себе си нямах други лещи и стомахът ми се присви леко от нежеланието да тръгна без резервен чифт.
— Тръгвай — заповяда Дорнан и аз най-накрая се подчиних. Изхвърчах от стаята и затичах по коридора, подминавайки няколко от членовете на клуба. Повечето от тях изглеждаха загрижени, но не и паникьосани, сякаш всичко това беше нещо обичайно.
Побягнах слепешката към аварийния изход и блъснах лоста по средата. Когато изскочих навън, ярката слънчева светлина ме заслепи и аз забавих ход, в случай че някой вече наблюдаваше мястото.
И се изпарих.
За няколко ценни часа бях повече от изчезнала — бях свободна.
Девета глава
Хванах такси няколко пресечки по-надолу и инструктирах шофьора да кара към Уест Холивуд. Винаги бях искала да отседна в „Шато Мармонт“ и предположих, че съвсем скоро може и да съм мъртва, затова сега беше най-удачния момент, в който да започна да зачерквам простотии от листа си с желания.
Беше три следобед, а аз не бях спала от толкова дълго, че имах чувството, че ще полудея. Все още имах спазми и се нуждаех от няколко таблетки оксикодон или пет чашки с водка, за да притъпя агонизиращата болка, която ме разкъсваше отвътре. Трафикът по това време от деня беше ужасен и ми отне четиридесет минути, за да стигна до другия край на града. Изпратих съобщение на Елиът да дойде да ме види, когато успее да се освободи.
Когато пристигнах в хотела, платих в брой, решавайки да не си играя с късмета, като платя с карта, в случай че някой решеше да снове наоколо в неподходящото време. Подадох на портиера още стотачка, за да се погрижи никой да не ме притеснява, освен Елиът, на който бях оставила резервен ключ на гишето.
Стаята се намираше на четвъртия етаж и беше стилно обзаведена в бяло и ментово зелено тук-там с няколко златисти нюанса. Звучеше кичозно, но начинът, по който бяха комбинирали всичко, беше изключително елегантен. Наех апартамент с всекидневна, в която хвърлих чантата си върху стъклената масичка за кафе, след което затътрих капналия си задник към едно от двойните легла до стената и се свлякох върху завивките.
Можеше да се каже, че по-скоро изпаднах в безсъзнание, отколкото, че заспах, и когато се събудих, беше непрогледен мрак. Отне ми няколко минути, докато осъзная къде се намирам, тъй като очаквах да се събудя в леглото на Дорнан с ръката му покровителствено обвита около мен. Но вместо това слънцето беше изчезнало от живота ми за момента, а някой ме беше покрил с едно от онези тънки одеяла, които бяха целите на малки дупчици. Повдигнах се бавно, спомняйки си къде се намирам — в луксозна хотелска стая с празен стомах и солидна мъжка фигура, която се беше облегнала на парапета на терасата. Станах от леглото, а пръстите на краката ми потънаха в пухения килим на пода. Чувството беше превъзходно. Разтривайки замъглените си очи, се отправих към терасата, потръпвайки от нощния бриз, който караше фините, прозрачни завеси да се развяват на течението. Пристъпих с единия крак на балкона, почуквайки леко по отворената плъзгаща врата, за да се убедя, че няма да го стресна.
Той се обърна и се усмихна с нежна усмивка, която накара сърцето ми да се свие.
— Добър вечер — каза Елиът, — или май трябва да кажа добро утро?
Отместих тъмната си, щръкнала коса от лицето и я прибрах в разрошен кок, завързвайки я с ластичката, която носих на китката си.
— Благодаря ти, че дойде — прошепнах. — Знам, че не ти е на път.
— Джулз — отвърна Елиът, — разбира се, че ми е на път. Все пак става въпрос за теб.
Усмихнах се свенливо, обгръщайки се с ръце, за да се предпазя от ниската температура.
— Искаш ли одеяло, или нещо друго? — попита посочвайки стаята.
Поклатих глава.
— Обичам хладината. Сякаш мина цяла вечност, откакто последно усетих студ.
— Поръчах храна — отвърна той. — Да не се стреснеш, когато сервитьорът почука на вратата.
Кимнах с глава, потрепвайки, когато надникнах през парапета на балкона. Този беше висок до гърдите ми и ме караше да се чувствам далеч по-безопасно, отколкото порутената малка стеничка на покрива в жилищната сграда на „Джипси Брадърс“.