Глад

Макар че този керван е сред последните за сезона, във форта кипеше живот, когато пристигнахме. Няколко трапери — мръсни и неугледни мъже със стари кожени дрехи и шапки — разтоварваха конете си пред търговския пункт. По улицата тичаха деца и весело пищяха. Видях половин дузина индианци, възседнали фантастично пъстрите си мустанги, които бавно яздеха през форта, а на слънцето пред конюшните се припичаха други, облечени в дрехи по западен образец, но украсени с перата и мънистата на своя народ.

За никого не беше изненада, че слухът за наличието на бар в търговския пункт се разпространи мигновено. Но онова, което най-вече интересуваше лично мен, беше вероятността за топла храна. Онова, което мога да си приготвя сам на лагерния огън, вече ми е омръзнало до болка. Едва бях успял да се настаня на една от издрасканите маси в трапезарията, пред тенекиена чиния с рядка яхния, когато вниманието ми беше привлечено от непознат мъж — облечен като трапер или планински водач, с характерните им износени кожени дрехи, с дълга бяла коса и набръчкано лице, обветрено и потъмняло от слънцето като пергамент. Мъжът се казваше Лайънъл Фарнсуърт — и за разлика от всички останали, се беше отправил на изток вместо на запад. Нещо повече — пътуваше сам, което е рискована стратегия в тази толкова рядко населена територия. Обясни ми, че вече веднъж е ходил до Орегон и два пъти до Калифорния, така че познава маршрутите по-добре от всеки друг.

Според Фарнсуърт идеята да се мине през прохода Хейстингс — по маршрута, по който Донър смята да преведе своите хора — е почти катастрофална. По мнението на Фарнсуърт пътят е твърде неравен за фургони и твърде негостоприемен за животните. По една случайност, докато разговарях с него, Донър беше до мен и не се зарадва да чуе, че намерението му е истинска загуба на време. Той незабавно се опита да убеди Фарнсуърт, че греши — като му обясни, че във Форт Бриджър ще ги посрещне самият Хейстингс, откривателят на този проход, който е обещал да ги преведе чак до Калифорния — но възрастният ни събеседник беше непоклатим в убежденията си. Той не пестеше думи, за да обясни възможно най-ясно на Донър, че не бива да се отклоняват от стария маршрут — но щеше да постигне повече успех, ако се беше опитал да накара някой чайник да изпее ария.

В интерес на истината, когато научи, че самият аз възнамерявам да мина по него (макар и без фургони и в състава на много по-малка дружина), той се опита да разубеди и мен. И след като продължих да го разпитвам, накрая се разбра, че суровият терен не е единствената — или дори главната — причина за неговата неприязън. Той призна, че по време на пътуването си недалеч от езерото Тръки е срещнал индианско племе на име анауаи, но ме предупреди да не се занимавам с тях. Когато му казах, че никога не съм чувал за племе на име анауаи, той не беше изненадан — племето било малко и се смятало за твърде изолирано. Фарнсуърт твърдеше, че са особено диви; нещо повече, според него те се придържали към ужасяваща традиция, на която станал свидетел със собствените си очи: човешки жертвоприношения.