Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Успя да извърне глава от нея.
— Не бива да изкушаваш един мъж по този начин, мисис Донър.
Тя зашепна в ухото му:
— Прав си. Не искам да създавам неприятности.
Думите ѝ го погъделичкаха по врата.
Невидимата нишка се разплиташе.
Двамата се озоваха във фургона му, преди изобщо да разбере как бяха стигнали дотам — някак си бяха прескочили ритлата, бяха се шмугнали под платнището и се бяха скрили в мрака под него. Фургонът бе натъпкан с багаж и нямаше свободно място, в крайна сметка той я притисна към скрин, стегнат с въжета, а подът под краката им се заклати като палубата на кораб, когато я облада, вкопчил пръсти в нея, за да не я изпусне, почти сляп в мрака на неосветеното пространство.
Когато свърши, тя остро проплака — това на практика беше единственият звук, който издаде през цялото време — и в този миг той не изпита усещане за освобождение и облекчение, а за пропадане по гръб в бездна. Наложи му се да прокара пръсти през косата си и да диша дълбоко, за да възвърне равновесието си, докато гледаше как тя незабавно се оправи, прибра гърдите си зад стените на корсажа, приглади полите си и събра кичурите, които се бяха изплъзнали от местата си. Беше красива. Красива и далечна — защото в този момент му изглеждаше още по-непозната, отколкото беше преди това.
Той поклати глава:
— Не биваше да го правим.
Започваше да осъзнава тежестта на стореното току-що. Това беше жената на Донър.
За миг по лицето на Тамсен пробяга нещо, за което не можеше да намери по-подходяща дума от страх. Но изражението ѝ се стопи толкова бързо, че сякаш беше просто игра на светлината. Тя стисна очи и отново ги отвори, преди да отвърне:
— Има много неща, които човек не бива да прави, мистър Стентън.
Думите ѝ го ужилиха и той отново си спомни за дядо си, който му казваше: „Не изкушавай дявола, момче“. Все едно пак усещаше токата на колана по лицето си: старецът го беше хванал да целува съседската дъщеря на двора на църквата, когато беше на девет години. Колко нещастен се чувстваше, докато растеше в дома на дядо си. И колко беше ядосан на баща си, задето бе оставил него и майка му там.
Сега, когато мислите в главата му започнаха да се проясняват, той изведнъж си даде сметка за болката по гърба — настойчива, остра. Вдигна ръка към врата си и усети кръв.
— Одраска ли ме? — попита той.
Тя отвърна на погледа му с очи, толкова тъмни, че бяха почти безизразни. В тях не можеше да се прочете нищо. Вдигна ръка към лицето му, почти нехайно.
— Надявам се, че няма да има неприятности.
Този път гласът ѝ звучеше различно.
— Заплаха ли е това? — попита той.
Но тя не му отговори. Прехвърли се грациозно през ритлата и си тръгна. Той се заслуша в леките ѝ стъпки, които потънаха в мрака. Твърде късно си даде сметка, че тя е едно от онези изкушения, на които е по-добре да не се отдаваш — като уиски, което е толкова силно, че може да те ослепи.
Трябваше да се опита да се разбере с нея. Той се измъкна от фургона и скочи на земята. Стресна го девойче, което се измъкваше заднешком от храстите, с изплашено и объркано лице. Паниката го завладя. Откога ли беше тук?
Той я повика:
— Почакай! Коя си ти, момиче? От семейство Брийн ли си?
В кервана имаше толкова много деца, че не беше възможно да ги запомни всичките.
Тя застина на място, все едно беше забравила как може да избяга.
— Не, сър. Аз съм Елита Донър.
От лошо по-лошо.
— Какво правиш тук? — настоя да узнае той.
— Аз… изпратиха ме да събирам дърва за огъня. Точно се прибирах при нашите, заклевам се.
Лицето ѝ беше яркочервено и лъскаво, а устните ѝ — свити в инатлива гримаса. Но още по-важното беше, че не носеше никакви дърва.
— Кажи ми какво видя, Елита — нареди той и пристъпи към нея. — Хайде! Не ме лъжи.
Не искаше да я изплаши. Но Елита се обърна и хукна обратно в горичката като подплашена сърна. Понечи да се втурне след нея, но се удържа. Един голям мъж не бива да гони дете в гората — особено след онова, което бяха открили тази вечер.
Той закрачи към фургона си, твърдо решен да открие онази бутилка уиски. Знаеше какво го чака през нощта: посещение от Лидия. След случката с момчето и другата с Тамсен, Стентън вече не се съмняваше в това. Горката Лидия щеше да се яви в сънищата му, мокрите ѝ дрехи щяха да бъдат залепнали по синкавото ѝ тяло и тя щеше да го умолява да я спаси. „Имам нужда от теб, Чарлс“ — никога не му го беше казвала приживе, но той го прочиташе в очите ѝ всеки път, когато му се явяваше насън. Как беше възможно да я е познавал толкова добре, но да не беше разбрал ужасната истина?