Последният довод на кралете [bg]

— Колко хора са ни останали?

— Около триста, след като Дау вземе няколко със себе си.

— Кажи им да се стягат за път тогава — въздъхна Логън. — Не искам Бесния да тръгне без нас.

— Кой, мислиш, ще иска да дойде — попита Кучето, — след всичко, през което минаха? Кой ще иска още кланета и битки?

— Хора, които не умеят нищо друго, предполагам — повдигна рамене Логън. — Бетод има злато, нали?

— Да, малко.

— Раздели го. Да има достатъчно за всеки, който тръгне с нас. Една част сега, другата, като се върнем. Мисля, че доста хора ще се навият на такова предложение.

— Може би. Златото прави хората силни на думи. Но не съм сигурен дали, когато му дойде времето, ще са склонни да се бият както трябва.

— Като му дойде времето, ще разберем.

Кучето го изгледа продължително, право в очите.

— Защо?

— Дадох дума.

— Е, и? Преди никога не си държал много на нея.

— Така е и точно там е проблемът. — Преглътна тежко. Вкусът в устата му не беше от приятните. — Но какво му остава на човек, освен ли опита да оправи нещата?

Кучето кимна бавно, без да сваля очи от тези на Логън.

— Дадено, главатар. На юг.

— Хъ — каза Мрачния и двамата с Кучето излязоха от залата.

— Отиваш в Съюза, а, твое величество? На топло? Да избиваш кафявия народ? — попита Крамок.

— На юг. — Логън раздвижи едно по едно скованите си от болка рамене. — Ти идваш ли?

Планинецът се отблъсна от стената и тръгна към него с подрънкване на кокалената си огърлица.

— О, не, не, аз не. Наслаждавах се на времето, прекарано с теб, така си е, но всяко нещо си има край. От прекалено много време вече съм далеч от планините и жените ми ще страдат по мен. — Разпери ръце, пристъпи напред и стисна Логън в прегръдката си, малко по-здраво отколкото на него би му се искало. — Другите щом искат, нека си имат крал — прошепна в ухото на Логън, — но не мога да кажа същото за себе си. Още повече, за човека, който уби сина ми, нали така? — Логън усети как го облива студена вълна. — Ти какво, мислеше си, че не знам ли? — Планинецът извърна глава и погледна Логън в очите. — Закла го, без да ти мигне окото, нали? Малкия Ронд, толкова крехък и беззащитен, а ти го закла като агне за тенджерата.

Залата беше празна, бяха останали само те двамата, сенките и столът на Скарлинг. Ръцете на Крамок затегнаха прегръдката и всичките рани от дуела със Страховития се обадиха. В момента Логън нямаше силата да се бие с котка, и двамата го знаеха. Планинецът можеше да довърши започнатото от Страховития и да го направи на пихтия. Но вместо това той се усмихна.

— Не се безпокой, Кървави девет. Нали получих онова, което исках? Бетод е мъртъв, Страховития и вещицата също, а с тях и шибаната идея за обединение на клановете, обратно при пръстта, където им е мястото. С теб на трона, ще минат сто години, преди хората в Севера да спрат да се избиват. А през това време може пък ние, във Височините, да поживеем малко в мир, а?