Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— Как смееш да ми говориш за предателство? Ти, който предаде най-висшите принципи на нашия орден? Ти, който наруши свещения закон на Еуз? Колко хора си убил, за да се сдобиеш със силата си?
— Ужасно много — сви рамене Мамун. — Не се гордея. Ти не ни остави друг избор, освен да тръгнем по тъмните пътеки, Баяз, и ние направихме каквито жертви трябваше. Няма смисъл да спорим за миналото. След толкова векове от двете страни на пропастта на разделението, никой от двама ни няма да успее да убеди другия. Победителите ще решават кой е прав, както винаги е било още от най-древни времена. Мисля, че вече знам отговора ти, но Пророкът ще иска да ти задам въпроса. Ще дойдеш ли в Саркант, за да отговаряш за престъпленията си? Ще се явиш ли на съд пред Калул?
— На съд? — озъби се Баяз — Той ще съди мен, този самозабравил се убиец? — Дрезгавият му смях полетя от стената. — Ела и ме хвани, ако смееш, ще те чакам, Мамун!
— Ще дойдем — промърмори първият чирак на Калул и изгледа Баяз под свъсени вежди. — Готвим се от дълги години за този момент.
Двамата продължиха да се гледат свирепо. Джизал се намръщи. Не можеше да понесе внезапно обзелото го неприятно чувство, че всичко това беше само стар спор между двамата и той, макар и крал, е просто хлапе, което може само да продължи да подслушва възрастните, докато се карат, защото от него не зависеше абсолютно нищо.
— Кажете условията си, генерале — извика той.
— Първо — покашля се Малзагурт, — ако предадете Адуа на императора, той е склонен да ви позволи да задържите трона си. Като негов васал, естествено, признаващ и почитащ върховната му власт.
— Колко щедро от негова страна. Ами предателят лорд Брок? Доколкото ми е известно, на него сте обещали короната на Съюза.
— Нямаме никакви задължения към лорд Брок. Все пак не той държи столицата, а вие.
— Ние също така не питаем никакво уважение към хора, които се обръщат срещу господарите си — добави Мамун и хвърли пореден мрачен поглед на Баяз.
— Второ, поданиците на Съюза ще продължат да живеят според собствените си закони и обичаи. Ще продължат да живеят свободно. Или поне дотолкова, доколкото и сега са свободни.
— Удивителна щедрост. — Джизал възнамеряваше забележката му да прозвучи иронично, но когато я изрече, в тона му нямаше много сарказъм.
— И трето — провикна се генералът и погледна нервно към Мамун, — човекът, наречен Баяз, Първия магус, ще ни бъде предаден, окован във вериги, за да бъде отведен в храма в Саркант, където да бъде съден от Пророка Калул. Това са нашите условия. Отхвърлите ли ги, волята на императора е Мидърланд да бъде третирана като всяка друга покорена провинция. Много ще бъдат избити, още повече ще бъдат взети в робство, тук ще бъде установено гуркулско управление и Агрионт ще бъде превърнат в храм. А сегашните управници на Съюза… ще бъдат затворени в тъмницата под императорския дворец.
Инстинктивно, Джизал отвори уста да откаже. Тогава спря. Харод Велики, независимо от нищожните си шансове за победа, безсъмнено щеше да отхвърли предизвикателно предложенията, че дори можеше да се изпикае от стената върху емисарите. Дори мисълта за преговори с гуркулите беше против всичките му убеждения.
Но разсъждавайки логично, условията бяха далеч по-приемливи, отколкото беше очаквал. Той лично сигурно щеше да се радва на много повече власт и независимост като васал на Утман-ул-Дощ, отколкото с Баяз като съветник, надничащ денонощно през рамото му. С една дума, щеше да спаси хиляди животи. Истински човешки животи, на истински хора. Потърка замислено белега на устната си. Беше изстрадал достатъчно в необятната равнина на Старата империя, за да си позволи да причини същото на хиляди от поданиците на Съюза и в частност на себе си отново. Мисълта за тъмницата под императорския дворец му даде огромно поле за размисъл.
Странно, че такова жизненоважно решение трябваше да бъде взет от него. От човек, който само допреди година с гордост заявяваше, че не разбира от нищо и не се интересува от почти нищо. Но от друга страна, започваше да се съмнява, че който и да беше на негово място, също нямаше да знае какво да прави. Можеше просто да се надява да поддържа донякъде впечатлението, че знае. И от време на време да опитва да насочи нескончаемия поток от събития в една или друга посока, с надеждата, че тя ще се окаже правилната.