Последният довод на кралете [bg]

— Колко щедро от негова страна. Ами предателят лорд Брок? Доколкото ми е известно, на него сте обещали короната на Съюза.

— Нямаме никакви задължения към лорд Брок. Все пак не той държи столицата, а вие.

— Ние също така не питаем никакво уважение към хора, които се обръщат срещу господарите си — добави Мамун и хвърли пореден мрачен поглед на Баяз.

— Второ, поданиците на Съюза ще продължат да живеят според собствените си закони и обичаи. Ще продължат да живеят свободно. Или поне дотолкова, доколкото и сега са свободни.

— Удивителна щедрост. — Джизал възнамеряваше забележката му да прозвучи иронично, но когато я изрече, в тона му нямаше много сарказъм.

— И трето — провикна се генералът и погледна нервно към Мамун, — човекът, наречен Баяз, Първия магус, ще ни бъде предаден, окован във вериги, за да бъде отведен в храма в Саркант, където да бъде съден от Пророка Калул. Това са нашите условия. Отхвърлите ли ги, волята на императора е Мидърланд да бъде третирана като всяка друга покорена провинция. Много ще бъдат избити, още повече ще бъдат взети в робство, тук ще бъде установено гуркулско управление и Агрионт ще бъде превърнат в храм. А сегашните управници на Съюза… ще бъдат затворени в тъмницата под императорския дворец.

Инстинктивно, Джизал отвори уста да откаже. Тогава спря. Харод Велики, независимо от нищожните си шансове за победа, безсъмнено щеше да отхвърли предизвикателно предложенията, че дори можеше да се изпикае от стената върху емисарите. Дори мисълта за преговори с гуркулите беше против всичките му убеждения.

Но разсъждавайки логично, условията бяха далеч по-приемливи, отколкото беше очаквал. Той лично сигурно щеше да се радва на много повече власт и независимост като васал на Утман-ул-Дощ, отколкото с Баяз като съветник, надничащ денонощно през рамото му. С една дума, щеше да спаси хиляди животи. Истински човешки животи, на истински хора. Потърка замислено белега на устната си. Беше изстрадал достатъчно в необятната равнина на Старата империя, за да си позволи да причини същото на хиляди от поданиците на Съюза и в частност на себе си отново. Мисълта за тъмницата под императорския дворец му даде огромно поле за размисъл.

Странно, че такова жизненоважно решение трябваше да бъде взет от него. От човек, който само допреди година с гордост заявяваше, че не разбира от нищо и не се интересува от почти нищо. Но от друга страна, започваше да се съмнява, че който и да беше на негово място, също нямаше да знае какво да прави. Можеше просто да се надява да поддържа донякъде впечатлението, че знае. И от време на време да опитва да насочи нескончаемия поток от събития в една или друга посока, с надеждата, че тя ще се окаже правилната.