Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
181 Вакъф е вид фондация, съществуваща още от османско време. – Б. пр.
– Явно, че убийците са повярвали повече на втората версия – казах аз, гледайки към главата на бившия вече заместник-кмет, подигравателният израз от лицето на когото нямаше да изчезне, докато не изтлее напълно. – И вземайки за модел този случай, векове по-късно са го използвали в собственото си престъпление.
– Много жестоко... много объркано... – прозвуча гласът й отчаяно. Или така й се искаше да прозвучи. – Какво искат да направят тия? Каква е целта им?
Може би аз трябваше да обясня онова, което на самата нея й се искаше да стори:
– Мисля, че са се опитвали да възстановят справедливостта. По някакъв начин да отмъстят. Отмъщение от името на града. Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул. И искат всички да разберат за това. Също като акциите, които вие предприемате във вашето Дружество за защита на Истанбул... – Думите ми я стреснаха, но аз продължих. – Извинете ме за сравнението, но няма нищо лошо в това. И убийците също като вашето дружество искат да владеят този град. Само че методите им са различни. Можем да кажем, че правят своеобразна демонстрация. Вие по-добре знаете сигурно, че едно време са принасяни жертви на боговете. И убийците правят жертвоприношение на града. Освен това избраните от тях личности изобщо не са невинни. Дори си мисля, че не са случайни, а специално подбрани, за да може да накарат обществото да научи за техните престъпления срещу града. „Ние ще унищожим онези, които унищожават нашия Истанбул.“ Ето какво искат да ни кажат. Може би по този начин ни призовават самите ние да станем господари на собствения си град. И затова да поставят монети на владетелите и императорите, които са го украсили с най-хубавите паметници – крал Визас, основал града, Константин Велики, направил го имперска столица, Теодосий ІІ, оградил го с непревземаеми крепостни стени, Юстиниан, въздигнал отново Константинопол от руините...
– Султан Мехмед Фатих, създал престолния град на Османската държава от този уморен, стар и обсаден от всички страни град – добави тя, наблягайки на всяка дума, сякаш искаше да подчертае тази всеизвестна истина. Но...
Щях да повярвам, че споделя моите мисли, ако с игрив блясък в пъстрите си очи не беше казала това „но“:
– Но ако убийците са искали да смятаме така? Ако истинската им цел е била да премахнат хората, които им пречат на самите тях? И по този начин да убият с един куршум два заека – поставяйки монетите в дланите на жертвите, да хвърлят съмнение върху хората, защитаващи града, и от друга, да насочат вниманието на обществото към важните паметници, като оставят труповете до тях?
Отново беше запратила стрелите на съмнението към Адем Йездан. Макар че самата Лейля не будеше по-малко подозрения от него. Но щеше да е глупаво да й го кажа.
– Както и да е – отвърнах аз, приближавайки се към бюрото, за да затворя отново главата в кутията, – и в двата случая едно е несъмнено – че убийците ни насочват към султан Мехмед Фатих.
Константинийе – розовата градина на султан Фатих
Султанът беше разтворил ръце в молитва към Бог. Отдясно до Бог бе архангел Гавриил, отляво – архангел Михаил, а помежду им – Светата майка с младенеца на ръце. Лъчите светлина от лазурния небосвод нашепваха най-старата история на света в ухото на младия султан, но той не я чуваше. Стоеше под огромния купол, носен от четирите колони със серафими, с лице, обърнато към Кааба, но не онази в Палестина, а към храма вътре в душата си. Устните му отправяха молитви към неговия Аллах, там, в хилядолетния храм на Юстиниан. За да забрави топовните гърмежи, мириса на кръв, писъците на хората. Беше опрял гордото си чело в молитвения килим, за да съживи отново убития от войната покой в душата си. Уповавайки се на Аллах.
Султанът беше разтворил молитвено ръце в този храм, видял коронясването на много римски императори, за да благодари за честта да ги победи. Това бе ден на признателност, време за смирение, миг за молитва. Прадедите му бяха дошли тук от земите, откъдето изгряваше слънцето. Преди столетия, преди много векове. Стапяйки желязото, пробивайки планините, прокарвайки пътища през канарите, преминавайки през ледените нощи и горещите като пъкъл дни с напуканите си до кръв устни, с разранените си тела. Гладни и жадни. Голи и боси. Все върху конете си. Само със силата на храбростта и ума си. За да оцелеят. Или да бъдат прогонени от всяка земя, върху която стъпеше кракът им. Бяха прогонвани, и се научиха да прогонват. Бяха убивани, и се научиха да убиват. С помощта на меча, вярата и надеждата. Оставяйки старите си богове в предишните си земи.