Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Разправям ви това, за да не останете разочаровани, ако и този път отвътре излязат никому ненужни боклуци.
– Няма, няма – побърза да отговори Али, който също беше като омагьосан от тайнствената кутия. – Отворете я!
Лейля остави ножчето върху бюрото си и повдигна капака на кутията.
– Изглежда, е нещо чупливо, обвито е с памук – каза тя и започна бавно да го отделя.
– Дано да имате търпение – рече тя, докато хвърляше топките памук от вътрешността. В следващия миг обаче застина с вдигнати от почуда вежди: – Това пък какво е? – Опита се да извади още от памука, но онова, което видя, я спря. – Аааа! – уплашено отметна глава назад.
Ужасът в очите й обаче беше още по-огромен, отколкото в гласа й. Лицето й побеля и за миг остана сякаш без капчица кръв. Застина на мястото си с топката памук в дланта, без да може да помръдне от уплаха, нито да издаде звук. Видях как цялото й тяло се разтрепери, пръстите й се отпуснаха от само себе си и памукът полетя към пода. Хвърлих се към нея и успях да я хвана точно преди да припадне.
– Дишайте дълбоко! – казах й аз, докато я слагах да седне обратно във фотьойла.
Тя ме чу и с трепереща ръка посочи към кутията:
– Там... там...
Помощникът ми реагира преди мен и се втурна към бюрото й. Щом погледна вътре – и отметна глава като ударен. Лицето му се изкриви в гримаса.
– Ай сиктир, к’во е това бе?
Когато тялото на Али се отмести, в прозрачния найлон видях срещу себе си блестящи къдрави коси на черни завити букли, изпъкнало чело и въздълъг нос. Макар и преди да бях виждал доста подобни неща, стомахът ми се сви и усетих, че ми се повдигна, сигурно нямаше да припадна, но за всеки случай се хванах за ръба на масата. Да, това в картонената кутия беше човешка глава. Сложена в найлонов плик, обвита с памук и изпратена на Лейля Баркън. И макар да беше побеляла, си изглеждаше съвсем като жива, а не като антично произведение на изкуството.
Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул
Нямаше никакво съмнение, че тази глава принадлежеше на нов труп, оставен най-малко преди четирийсет и осем часа от нашите убийци. Най-неочаквано бяха променили стратегията си и бяха пренесли среднощните си ритуали посред бял ден. Дали това имаше някакъв особен смисъл, или просто се опитваха да ни объркат?
Изпратих Али подир куриера и казах на полуприпадналата в стола си Лейля, мъчеща се да преодолее шока, да се обади на прислужника и да отмени кафетата. Тя веднага го стори. Поисках ключовете от кабинета й и тя ми ги подаде, без да попита нищо. Заключих стаята отвътре – нямах никакво намерение случилото се да се разчуе из целия музей и всички служители да ни се струпат на главата. Директорката му беше започнала вече да се окопитва – дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Помислих си, че всичко случващо се бе част от някакъв предварителен план. Служителят на входа при Баб-юс Селям беше казал, че рентгенът от два дни е повреден и не работи. Ако си беше наред, веднага щеше да покаже съдържанието на кашона – отрязаната човешка глава, и така тя никога нямаше да попадне у директорката, с която бяхме заедно в този момент, нито щяхме да станем свидетели на преживения от нея шок. За да се случи това, извършителите предварително са били сигурни, че рентгенът не работи. А това означаваше едно – че убийците знаеха всичко, което се случваше тук. Тоест можеше да е седящата срещу мен директорка или някой друг служител в музея. Освен това само един човек знаеше, че ще дойдем по това време – самата Лейля Баркън. Сутринта ми се беше обадила по телефона и лично ме бе поканила на срещата. От друга страна обаче – за какво й беше да го прави? Нямаше защо да разсъждавам дълго, за да намеря отговора на този въпрос – ако, както твърдеше Адем Йездан, извършителят е Намък, а съучастничката му – Лейля, сигурно бяха усетили, че постепенно обръчът около тях се затяга. Най-малкото знаеха, че охранителят на „Конаците на „Ая София“ ги е видял снощи в белия микробус. От друга страна, може да са предположили, че ще разговаряме и с Адем Йездан, и естествено, да са се досетили какво щеше да ни каже този печен бизнесмен. За да премахнат всички тези съмнения, на тях им е трябвало да направят някакво показно, като например да изпратят на Лейля отрязана глава в картонена кутия. При това – пред нашите очи. Така че всичките тези припадъци на директорката отпреди малко може да са парекселанс театър. Погледнах я в лицето с намерението да разбера дали е така наистина. Но тя ме разбра погрешно, или пък беше невероятно добра актриса!