Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Възможно ли е и другите жертви да са свързани с това дело?
– Не знам. Но ако проучите вещите лица по делото, може да намерите отговор на въпроса си.
Най-накрая Лейля изплю камъчето! Уж разправяше, че не знаела, но намекът й беше пределно ясен!
– Ще проверим, Лейля ханъм! Ако се наложи – ще разпитаме всеки, който е замесен по това дело.
По доволната усмивка на лицето й се разбираше, че е постигнала целта си. Пак погледна към главата на бившия заместник-кмет.
– Къде ли е тялото на този нещастник?
Разговора ни прекъсна силното и продължително звънене на телефона ми. Търсеше ме Зейнеб.
– Ало, господин главен инспектор...
– Да, Зейнеб!?
– Още един убит са намерили, шефе. В градината на джамията „Фатих“. Обаче обезглавен.
Ни най-малко не се учудих, закрих с ръка телефона си и казах на Лейля:
– Намерили са тялото на нещастника при джамията „Фатих“.
– Амиии! – възкликна Лейля, но сякаш много не се учуди на новината.
Отново приближих телефона до ухото си.
– В личната карта, която намерихме в джоба на сакото му, пише, че е Фазлъ Гюмюш – продължи устния си доклад разтревожената ни криминоложка. – Но понеже не намерихме главата му, не можем да сме сигурни дали е същият човек като от снимката на документа.
– Той е, Зейнеб. Жертвата е Фазлъ Гюмюш. Бившият заместник-кмет. Вероятно е бил началник на Мукаддер Кънаджъ.
– Откъде знаете, господин инспектор?
Беше направо смаяна, но това сега нямаше значение.
– Главата на жертвата е при нас.
– Каквооо? Къде?
– В музея „Топкапъ“, в кабинета на директорката. Пристигна с пратка по куриер.
Кратко мълчание обгърна невидимото пространство помежду ни.
– Ясно – най-сетне проговори Зейнеб със спокоен тон. – Джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“... Значи, убийците искат да подчертаят две отделни места...
– Две различни места, но един и същи владетел... Султан Мехмед Фатих.
– Да, накрая стигнахме и до Фатих, значи... Има и още нещо, господин главен инспектор. И двете длани до китките на жертвата са отрязани...
– И китките на ръцете му ли са отрязани? – повторих аз развълнувано. – Как така?
– Много точно е направено, като от умел хирург. А ръцете му са оставени до тялото.
– Ръцете му ли са отрязали? – попита с някакво ново вълнение Лейля, която, без да иска, слушаше разговора ни със Зейнеб.
– Да, от китките...
– Атик Синан – потрепериха от страх побелелите й устни. – Също като на Атик Синан, първо са му отрязали ръцете, а после – и главата.
За какво говореше тази жена? Кой пък беше тоя Атик Синан? Но преди да разбера, първо трябваше да довърша разговора си със Зейнеб.
– Добре, ти остани в джамията, а ние ще дойдем след малко – набързо й наредих аз.
– Както заповядате, шефе!
Докато затварях телефона, Лейля вече беше престанала да слуша разговора ни и видях, че се опитваше да разчете адреса на подателя върху картонената кутия.
– Разбира се! – тупна се тя по главата. – Мехмед ІІ, султан Фатих, Завоевателя179...
179 „Фатих“ означава „завоевател“. – Б. пр.
За какво говореше? Откъде й хрумна за Фатих, докато се взираше в адреса – не можах да разбера. Тя забеляза, че я гледам неразбиращо.
– Разбрахте ли? Мехмед ІІ. Изпратили са каргото от негово име. Ето пише – подател Мехмед Икинджи180. Все едно се подиграват с нас.
180 „Икинджи“ означава „втори“ на турски. – Б. пр.
Все още не загрявах и само повторих:
– Мехмед ІІ. Да, султан Мехмед ІІ Фатих. Права сте – него са визирали в посланието си – Фатих.
Всъщност не се бях сетил, че Мехмед ІІ е Фатих. Убийците не само бяха умни, но и с чувство за хумор. И още по-лошо – може би нашата директорка на музея, която сега се правеше на ни лук яла, ни лук мирисала, беше една от режисьорите на всичко това? Затова отново върнах разговора ни първо на китките, после на Синан с отрязаната глава....
– Този Синан, когото споменахте, Мимар Синан ли е?
– Не, Атик Синан, бил е убит, преди да се роди Мимар Синан. Нещастникът изградил джамията „Фатих“ . Според слуховете султанът не я харесал, а според една версия се ядосал, че не била голяма колкото „Ая София“. Има и друго мнение, според което падишахът, като разбрал, че на архитекта Атик Синан са му дълги ръцете и бърка в кацата с меда, прехвърляйки акчета на своя сметка чрез учредения от него вакъф181, първо му отрязал ръцете, а след това, като не могъл да овладее гнева си, го осъдил на смърт.