Паметта на Истанбул

– Кафетата ни може би са готови.

Но през вратата надзърна не прислужникът с таблата, а някакъв друг човек с картонена кутия в ръце. Явно беше куриер, както си личеше от логото върху шапката му. Погледна седящата зад бюрото си Лейля.

– Трябва да се подпишете тук.

Лейля безропотно взе листа, но очите й не се отделяха от кутията.

– От кого е пратката?

Куриерът с досада прочете надписа върху капака:

– От Мехмед Икинджи е...

– От Мехмед Икинджи ли? – учудването й беше още по-голямо. – Не, не познавам такъв човек – каза тя, подавайки подписаната хартия на човека. После отново се загледа в кашона. – Да не е някакво дарение? – обърна се тя към нас. – Понякога получаваме такива дарения от хора, които не искат да разкрият самоличност­та си. Произведения, откраднати преди това от двореца. Опасяват се да не си докарат някоя беля до главата и затова ги изпращат с куриер или по пощата – продължи тя, но забеляза, че човекът все още стърчи пред нея и не си тръгва. И той с любопитство се беше вторачил в кутията и не помръдваше. – Още нещо ли има? – попита го тя.

Куриерът се стресна, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

– Не, не, готово е! Довиждане!

Щом той излезе от стаята, Лейля се върна към разговора ни отпреди малко:

– Какво щях да кажа? А, да... Може би не трябваше да питате мен. Защото не можах да предположа с точност...

Уж гледаше мен и говореше за местата, където бяха оставяни жертвите, но умът й беше в донесената от куриера пратка и нейното съдържание.

– Естествено, искам да ви помогна, но се опасявам да не ви подведа отново – каза тя, скришом поглеждайки към кутията.

– Ако искате, погледнете си първо пратката – принудих се да й предложа аз. – Сигурно сте много любопитна какво има в нея.

Бузите й леко поруменяха.

– Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.

– Защо тогава не я отворите? – попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. – Ако искате, ние можем да излезем...

– Не, не – протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. – Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет...

Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.

– Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мис­лят, че са антики – поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. – Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.

Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва: