Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Естествено, беше я виждал и преди — на снимките от сейфа на Дитер Хот. Но те бяха черно-бели и изобщо не бяха запечатали пълното, спиращо дъха великолепие на шедьовъра, който гледаше сега. Беше висок почти колкото човешки ръст, постаментът му представляваше два осмоъгълника един върху друг, от центъра като от някаква изкусно украсена саксия се издигаше вертикално стъбло, с шест извити нагоре рамена, три от лявата страна и три от дясната, подредени едно над друго, увенчани, както и стволът, с кандила във формата на малки цимбали. Такава беше основната форма на светилника. Но имаше и нещо повече, много повече. Раменете бяха украсени по най-изящен начин с цветни пъпки, с луковички и чашки на бадемови цветове, покрай основата бяха изковани великолепни релефни плодове, листа, гроздове и цветя, толкова правдоподобни, че направо можеше да доловиш аромата им. Златото имаше тъмен, почти червен оттенък; в симетрията имаше толкова съвършен баланс, толкова плавно и непринудено равновесие, сякаш Менората не бе изработена от метал, а беше нещо живо, нещо, което растеше, дишаше и в което бликаха жизнени сокове. Изтощен до краен предел, умиращ от болка, вероятно само с няколко минути живот пред себе си, Халифа въпреки това бе обзет от благоговение и само поклащаше глава пред неземната красота на светилника. Реакцията на израелците беше още по-бурна. Бен Рои не спираше да повтаря: „Ой вей“; каменната физиономия на Хар Цион омекна до почти детински захлас.
— Рече Бог да бъде светлина — прошепна той. — И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо.
Само един човек не изглеждаше трогнат от предмета и това беше Лейла. Тя стоеше малко встрани от всички останали, барикадирала се вътре в себе си, без да показва каквато и да била емоция, ако не се брояха едва забележимите петна, които все още червенееха на бузите й, начинът, по който неволно свиваше и разпускаше юмруци. За един кратък миг погледът й се спря върху Халифа, но веднага се извърна, защото не можа да издържи на неговия.
Изминаха минути, всички продължаваха да се взират в Менората, чиято красота, вместо да избледнее, задето вече беше позната, всъщност нарастваше, докато пълното великолепие и изящество на украсата й ставаха все по-очевидни. В крайна сметка магията разруши мъжът с военната подстрижка.
— Трябва да я изнесем. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо като камък, паднал в спокойно езеро.
За момент Хар Цион не отговори, само продължи да я гледа с просълзени очи. След това кимна и махна на трима от хората си. Те преметнаха автоматите си през вратовете, хванаха Менората, преброиха — ехат, щаим, шалош — и посегнаха да я повдигнат. Бяха много мускулести и яки, но не им стигнаха силите. Едва когато към тях се присъедини и четвърти, успяха да я вдигнат на раменете си с изкривени от усилието лица и подгъващи се крака.
Щайнер насочи оръжието си към Халифа и Бен Рои, и цялата група започна да се оттегля по прохода, спирайки от време на време, за да могат четиримата носачи да си поемат дъх. Стигнаха до другия край на пещерата и натовариха светилника на платформата, която проскърца под тежестта му.
Израелците също се качиха, Лейла се присъедини към тях, ръчката бе дръпната и двамата детективи останаха на дъното на пещерата, докато платформата бавно се издигаше пред очите им. Елеваторът измина три метра и спря. Няколко дула се насочиха към лицата им.
— Време е да се разделим, господа — извика Хар Цион, изкривил устни в тържествуваща усмивка. — Ние, по Божия промисъл, ще започнем да градим наново Храма и ще сложим началото на нова златна епоха за нашия народ. Вие…
Той ги погледна и разкърши рамене, за да облекчи задушаващата ризница от изгорена кожа, в която беше затворено тялото му. След това даде знак на хората си да открият огън.
— Не!
Гласът на Лейла отекна пронизително в пещерата.
— Не! — повтори тя. И отново. — Не!
Хората на Хар Цион погледнаха водача си, но той не им даде знак, нито да стрелят, нито да свалят автоматите, затова останаха така, с пръсти върху спусъците. Под тях на пода на пещерата Бен Рои и Халифа се спогледаха.
— Не! — изкрещя за трети път Лейла, отчаяно, почти истерично, свивайки и разпускайки юмруци. Искаше да каже нещо и преди, когато пребиваха двамата мъже, но не можа, дотолкова се задушаваше от срама и самоомразата. Но сега не можеше да се спре, почти не си даваше сметка какво казва, просто осъзнаваше, че цялото й съществуване някак се е свело до този момент и въпреки всичко, въпреки годините лъжи и предателство, не можеше да остане безмълвна, когато пред нея хладнокръвно застрелваха двама души. Безсмислена реакция, на фона на всички убити през годините по нейна вина, на фона на всичката неизличима кръв по ръцете й. Никога нямаше да има изкупление за онова, което беше сторила. Нито пък тя го търсеше. Знаеше само, че докато беше стояла и гледала лицата на двамата детективи — пребледнели, примирени, — гласът на баща й изведнъж беше отекнал в главата й ясен като камбана, по-силен отвсякога. Думите, които беше изрекъл в нощта на смъртта си: