Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Погледна лицето на Халифа — мило лице, смело, красиво; в много отношения приличаше на баща й — и се опита да стисне ръката му. В същия миг, с интересната дарба на едновременното виждане, придобита явно от падането, видя отгоре как Хар Цион е изпънал ръка и е насочил пистолета си право в главата й. Давай, помисли си, направи го. Време е. Поне се опитах да сторя едно добро дело, преди края. Едно нещо, с което татко ми би се гордял.
„О, Господи, моят татко. О, Господи, горкият ми татко.“
И прозвуча изстрелът.
Главата й подскочи и се килна на една страна и точно над лявата й вежда цъфна гладка черна дупка, по бузата й се стече струя кръв, която се събра на земята в лепкава локва с размер на чиния. За миг Халифа се стресна прекалено много, за да помръдне, ръката й се отпусна безжизнено в неговата, ехото от изстрела отскочи гневно и многократно из пещерата; след това поклати глава, остави внимателно ръката й, изправи се, отстъпи назад до Бен Рои и двамата вдигнаха очи към дулата на автоматите.
Трябваше да го е страх. Повече, отколкото го беше страх сега, като се имаше предвид какво щеше да последва. Дали защото побоят беше изцедил и последната му капка сила, или пък защото смъртта беше толкова неизбежна, че тялото му просто не виждаше причина да се бори. Изпитваше учудващо спокойствие. Единствената му истинска тревога беше за Зейнаб и децата. Това и фактът, че едва ли щеше да получи подходящо мюсюлманско погребение. Но пък беше сигурен, че Аллах ще разбере. Аллах разбираше всичко. Нали затова беше… ами, Аллах.
Погледна към Бен Рои и погледите им се срещнаха. Имаше други хора, с които предпочиташе да умре. Но дали пък не беше прекалено несправедлив към човека? Грубиян, да. Арогантен, враждебен. Не личност, която би си избрал за приятел. Но беше добро ченге и явно беше вникнал много добре в нещата. И кой знае, ако някой беше убил собствената му жена ей така, без никакъв смисъл, може би и той, Халифа, щеше да е същият. Никой не знаеше. Опита се да промълви нещо, да се извини, да признае, че решението му да повярва на Лейла, а не на Бен Рои бе продиктувано не от обективна преценка на ситуацията, а от сляп предразсъдък, от факта, че просто не можа да се насили да повярва на един евреин, а не на една от своите. Но не намери думите и затова не каза нищо. Гледаха се още малко, след което си кимнаха, обърнаха погледи към елеватора, свиха юмруци и зачакаха куршумите.
Настъпи мрак.
За един кратък объркан момент Халифа си помисли, че е умрял. Но почти веднага, от крясъците на хората на Хар Цион, осъзна, че генераторът отново е спрял и че светлината е угаснала. Беше толкова неочаквано и дезориентиращо, че дори не реагира и остана като вкопан в земята. Инстинктите на Бен Рои се събудиха първи, той сграбчи Халифа за яката и го изхвърли от линията на куршумите. Част от секундата по-късно узитата затракаха и разкъсаха тъмнината с червени и бели огнени следи, куршумите се сипеха по пода и рикошираха в сандъците с ритмичния пукот на пробивано дърво. Детективите се препънаха, паднаха на земята, успяха някак да се изправят отново и със залитане стигнаха до скалата точно под платформата на елеватора. Чуха се още крясъци и стрелбата утихна точно толкова внезапно, колкото беше започнала. Халифа и Бен Рои застинаха на място и напрегнаха очи в мрака.