Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
За съжаление, невнимателният идиот отнесе и моя меч, останал в някоя от неразумно изпречилите се на пътя ми части от тялото му. Явно ми беше ден за губене на мечове и се запитах дали не съм можел да го прочета в хороскопа си, ако се бях сетил да го погледна, преди да тръгна.
Както и да е, трябваше бързо да отскоча, за да избягна удара на последния страж. В този момент се подхлъзнах в локвичка кръв и полетях към предния край на скалата. Ако паднех оттам, канарата щеше да мине точно върху мен и да остави на земята един много плосък Рандъм, подобен на екзотично килимче, на което да се дивят и радват бъдещите пътници.
Задрасках да се хвана за нещо, докато се плъзгах, а онзи тип направи две крачки към мен и вдигна меча си, за да ме довърши, както аз бях постъпил с другаря му.
Вкопчих се в глезена му, който ми послужи чудесно като спирачка… и проклет да съм, ако някой не избра точно този момент, за да потърси връзка с мен чрез Фигурата ми.
— Зает съм! — изкрещях. — Обади се по-късно!
Спрях да се движа напред за сметка на стража, който залитна, падна и полетя през ръба.
Опитах се да го хвана, преди да се е превърнал на килимче, ала не бях достатъчно бърз. Исках да го спася, за да го разпитам. Все едно, това не успя да ми развали настроението. Върнах се отново в средата, да се оглеждам и размишлявам.
Останалите живи продължаваха да ме преследват, но аз имах значителна преднина. В момента нямаше защо да се тревожа, че нова групичка ще се озове при мен. Това ми стигаше. Отново се насочих към планините. Слънцето, което си бях извоювал, започваше да пече безмилостно. Целият бях потънал в пот и кръв. Раните ме боляха. Бях жаден. Скоро, съвсем скоро, реших аз, трябваше да завали. Това щеше да бъде първата ми грижа.
Така че започнах да се подготвям за промяна в тази насока: струпах облаци, накарах ги да почернеят…
По някое време съм заспал. Сънувах несвързано как някой опитва да се свърже с мен, но не успява. Залива ме ласкав мрак.
Събудих се от дъжда — внезапен и силен. Не можех да преценя дали тъмнината около мен се дължеше на бурята, вечерта или и двете взети заедно. Беше по-хладно, обаче, и аз постлах плаща си, след което просто легнах на него с отворена уста. От време на време изстисквах водата от плаща. Постепенно утолих жаждата си и отново се почувствах чист. Скалата също бе добила толкова мокър и хлъзгав вид, че не смеех да направя крачка по нея. Планините изглеждаха много по-близо, а над върховете им проблясваха светкавици. В другата посока беше прекалено тъмно, за да разбера дали преследвачите ми още бяха зад мен. Никак нямаше да им е лесно да ме следват в тази обстановка, но не е разумно да се разчита на предположения, при пътуване през непознати сенки. Малко се ядосах на себе си, задето бях заспал, но тъй като не се бе случило нищо лошо, увих се в подгизналия плащ и реших да си простя. Опипах наоколо за цигарите, които си бях взел и открих, че почти половината от тях са оцелели. След осмия опит, поразбутах Сенките достатъчно, за да се сдобия с огънче. После просто останах да седя там и да пуша под дъжда. Усещането беше приятно и в продължение на часове не помръднах нищо повече.
Когато най-после бурята спря, небето се проясни и по него грейнаха странни съзвездия. Нощта беше прекрасна, каквито са обикновено нощите в пустинята. Много по-късно забелязах, че теренът взе леко да се изкачва и скалата ми забави хода си. Започнаха някакви промени, които вероятно бяха свързани с действащите тук физически закони. Имам предвид, че самият склон не изглеждаше достатъчно стръмен, за да наложи такова рязко намаляване на скоростта. Но не исках да си играя със Сенките, за да не се отклоня от курса си. Стремях се колкото можех по-бързо да стигна до познати места, където преценката ми за природните явления да е по-сигурна.
Затова оставих скалата да спре окончателно, слязох от нея и продължих да се изкачвам по склона пеша. Докато вървях, играех със Сенките, както всички го правехме още като деца. Щом минех покрай нещо — хилаво дръвче, купчина камъни — карах небето да става различно от двете му страни. Постепенно възстанових познатите съзвездия. Знаех, че ще се спусна по друга планина, а не по тази, по която се изкачвах. В раните ми все още пулсираше тъпа болка, но глезенът бе престанал да ме безпокои, чувствах го само леко схванат. Усещах се отпочинал. Знаех, че мога дълго да вървя. Изглежда отново всичко беше наред.
Изкачването бе продължително и склонът ставаше все по-стръмен. Но по едно време попаднах на пътека и това улесни нещата. Без почивка се катерех нагоре под вече познатото небе, твърдо решен да не спирам и до сутринта да съм преодолял планината. Докато вървях, дрехите ми се промениха в съответствие със Сянката — вече бях с дънки и дънково яке, а мокрият ми плащ се бе превърнал в сухо вълнено мексиканско наметало. Чух наблизо да се обажда бухал, а ниско долу, от далечината, долетя вой, вероятно издаван от койот. Тези познати звуци ме накараха да се чувствам по-сигурен, изтриха всички следи от отчаянието, което ме бе обзело по време на бягството ми.