Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Успях да се озова на необходимото място точно когато трябваше, хванах се за издатините, които си бях набелязал и се влачих почти десет метра, докато се вдигна от земята. После допълзях до неудобния връх на скалата, проснах се там в цял ръст и погледнах назад.
Измъкнал се бях на косъм. И все още не се намирах в безопасност, тъй като звярът се движеше успоредно с мен, а здравото му око следеше въртенето на по-едрите канари.
От височината долетяха разочаровани викове. След това войниците започнаха да се спускат по склона, като според мен поощряваха с крясъци съществото. Взех да си масажирам глезена. Опитах да се отпусна. Чудовището се хвърли напред и премина зад първата голяма канара, докато тя завършваше поредната си орбита.
Дали щях да успея достатъчно да се отдалеча сред Сенките, преди да ме е достигнало? Съмнявах се. Наистина около мен всичко непрестанно се движеше, структурите се променяха…
Съществото изчака втората скала, промъкна се зад нея, тръгна пак успоредно на мен, приближи се.
Сянка, Сянка, долети…
Мъжете вече почти бяха стигнали долния край на склона. Чудовището чакаше да се отвори пролука — при следващото завъртане — зад най-вътрешния сателит. Знаех, че е способно да се издигне достатъчно, за да ме свали от тази височина.
… Оживей и смачкай това чудо!
Докато се въртях и реех, аз се вкопчих в самата същност на Сенките, потопих се в нея, започнах да изменям структурата й, от възможна през вероятна до реална, усетих как незабележимо настъпват промени, дадох им необходимия тласък в съответния момент…
Тя дойде откъм сляпата страна на чудовището, естествено. Огромна скала, която се носеше, сякаш бе загубила контрол…
По-изискано щеше да бъде, ако го бях смачкал между две канари. Нямах време, обаче, за прояви на финес. Просто го халосах и го оставих да лежи там, блъскано от гранитния поток.
Ала след малко, необяснимо как, смачканото и размазано тяло изведнъж се издигна над земята и полетя към небето с извиване. То продължи да се носи във въздуха, под ударите на вятъра и взе да се смалява, докато не изчезна.
Собствената ми скала бавно и неотменно ме отдалечаваше. Целият пейзаж се менеше. Тогава мъжете от кулата си зашушукаха нещо и решиха да ме преследват. Отделиха се от края на насипа и се запътиха към мен през равнината. Но аз бях сигурен, че няма да имам проблеми. Щях да отведа каменния си жребец в Сенките и да оставя техния свят зад гърба си. Това беше най-лесният начин на действие за мен. Несъмнено щеше да ми е по-трудно да ги сваря така неподготвени, както звяра. В края на краищата тази земя си беше тяхна; те бяха невредими и нащрек.
Свалих очилата и отново се опитах да стъпя на ранения крак. Задържах се прав за миг. Глезенът беше много подут, но издържа тежестта ми. Седнах и взех да обмислям случилото се. Бях останал без меч и определено не се намирах в най-добрата си форма. Вместо авантюристично да продължа при тези обстоятелства, аз постъпвах по най-безопасния и разумен начин, като се измитах оттам. Събрал бях достатъчно информация за този свят и следващия път щях да съм по-добре подготвен. Хубаво…
Небето над мен стана по-ярко, цветовете и сенките позагубиха част от желанието си да се менят своеволно. Пламъците наоколо започнаха да утихват. Добре. По небосвода взеха да се мяркат облаци. Чудесно. Скоро зад един от тях се появи стабилен блясък. Великолепно. Когато облакът се отместеше, над земята отново щеше да грее слънце.
Погледнах назад и с изненада установих, че все още съм преследван. Това, обаче, лесно можеше да се дължи на неправилния ми подход към аналога на преследвачите ми в тази Сянка. Няма смисъл човек да се заблуждава, че се е погрижил за всичко, когато изменя Сенките бързешком. Затова…
Промених ги отново. Скалата постепенно излезе от траекторията си, формата й стана малко по-различна, съпътстващите я камъни изчезнаха, а тя се упъти по права линия в посоката, която трябваше да се превърне в запад. Облаците над главата ми се разпръснаха и над земята грейна бледо слънце. Скоростта ни се увеличи. Вече сигурно всичко беше наред. Без съмнение се бях озовал в друг свят.
Ала не се оказа така. Когато пак погледнах назад, те продължаваха да ме гонят. Вярно, бях спечелил известна преднина. Но групичката въоръжени мъже все още ме преследваше.
Е, добре. Случват се понякога такива неща.