Спящата кукла [bg]

— Бог си върши работата, животът продължава. Доброто побеждава.

Полицайката не схвана мисълта й; беше като помпозните сентенции на Чарлс Овърби. Линда примигна.

— Къде ще погребат Даниел?

— Обадихме се на леля му в Бейкърсфийлд, но тя не помни дори собственото си име. Брат му — Ричард? Не проявява интерес. След аутопсията ще го погребат тук. За безплатните погребения в окръг Монтерей е прието телата да се кремират. Има обществено гробище.

— Осветено ли е?

— Не знам. Предполагам, че да.

— Ако не е, би ли намерила осветено? Подходящо място за гроба му. Аз ще платя.

За човека, който се опита да я убие…

— Ще се погрижа.

— Благодаря.

В този момент тъмносиня акура навлезе рязко на паркинга и спря със свирене на гуми. Появата й бе толкова внезапна, че Данс приклекна и спусна ръката си към пистолета.

От автомобила обаче слезе Саманта Маккой. Приближи се към полицайката и Линда. Попита болната:

— Как си?

— Натъпкаха ме с лекарства. Мисля, че утре ще съм като парцал. Може би и през следващия месец.

— Тръгваш си, без да се сбогуваш.

— Защо мислиш така? Щях да ти се обадя.

Данс веднага долови лъжата. Вероятно Саманта също.

— Добре изглеждаш.

Линда отново се изкиска.

Настъпи тишина. Пълна тишина — мъглата поглъщаше околните шумове.

Саманта сложи ръце на кръста си и погледна жената в количката.

— Доста странни бяха тези дни, а?

В отговор — пак смях, изморен и предпазлив.

— Линда, искам да ти се обадя. Можем да се срещнем пак.

— Защо? Да ме психоанализираш? Да ме спасиш от ноктите на църквата?

В думите й имаше горчивина.

— Просто искам да те видя. Не е нужно да има друга причина.

Линда явно напрегна ума си, за да отговори:

— Сам, преди осем-девет години с теб бяхме различни хора. Сега сме още по-различни. Нямаме нищо общо.

— Нищо общо ли? Не е вярно. Заедно минахме през адски изпитания.

— Да, така е. Бог ни помогна да оцелеем, после ни изпрати в различни посоки.

Саманта коленичи и взе ръката на другата жена, като внимаваше да не докосне раната й. Така навлизаше в личната проксемична зона на Линда.

— Чуй ме. Слушаш ли ме?

— Какво? — нетърпеливо се сопна тя.

— Живял някога един човек.

— Какъв човек?

— Само слушай. Човекът си стоял вкъщи и станало наводнение, много силно наводнение. Водата заляла първия етаж и спасителите изпратили лодка, но той ги отпратил: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ Водата заляла втория етаж. Изпратили втора лодка, но той пак: „Не, вървете, Бог ще ме спаси.“ Водата продължила да се покачва и той се качил на покрива. Изпратили хеликоптер, но той все повтарял: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ И хеликоптерът отлетял.