Златният бряг [bg]

Докато вървях към Алхамбра за трети пореден път, трета поредна седмица, птиците пееха и въздухът бе все още хладен. По земята между именията ни, на височина долу-горе на гърдите, се стелеше лека мъгла, която ме караше да се чувствам някак странно, като че ли отивах в уаспския рай, облечен в костюма си от „Брукс Брадърс“ и с куфарче в ръка.

Стигнах до изкуственото езеро, където статуите на Дева Мария и Нептун продължаваха да се гледат една друга, и някаква фигура се появи из мъглата и се насочи към мен. Беше Антъни, който бе изведен на разходка от един питбул. Той излая към мен. Кучето, имам предвид. Антъни каза:

— Добрутру, миста Сата.

Сигурно имаше проблеми със синузита си.

— Добро утро, Антъни. Как е донът тази сутрин?

— Ча’а ви. Ша въ завида.

— Сам ще отида, благодаря.

Продължих по пътеката към къщата. Антъни беше много мил, когато го поопознаеш малко.

Приближих задната врата на голяма къща и забелязах, че лампите за през нощта все още светят. Прекосих големия двор и дръпнах звънеца. Видях Вини през стъклената врата, който учтиво прибираше пистолета си в кобура, след като ме беше разпознал.

— Заповядайте, господин адвокат. Босът е в кухнята.

Влязох в къщата откъм задната страна на вестибюла и докато прекосявах това огромно пространство, забелязах Лени, шофьорът, който седеше в плетен стол до една от колоните и пиеше кафе. Той, както и Вини, бе облечен в хубав костюм в очакване на посетителите и заради евентуалната разходка до Манхатън. Лени стана, докато приближавах, и измърмори някакъв поздрав, който аз го накарах да повтори по-ясно. Беше забавно.

Продължих сам през тъмната къща, като минах последователно през трапезарията, утринната стая, килера и най-накрая влязох в приличната на пещера кухня, която миришеше на току-що сварено кафе.

Кухнята бе изцяло преправена, разбира се, и донът ми бе казал точно колко му е струвало да внесе половината миля италиански кухненски шкафове, половиния акър италианска подова настилка и мраморните плотове. Кухненските уреди, естествено, бяха американски.

Донът седеше на челото на продълговата кухненска маса и четеше вестник. Беше облечен в син копринен костюм на тънки райета, светлосиня риза, която е по-добре от бялата за пред телевизията, и виненочервена вратовръзка в тон с кърпичката, която се показваше от джобчето на сакото му. Вестниците го бяха нарекли донът — денди и сега разбирах защо.

Белароса вдигна погледа си към мен.

— Сядай, сядай.

Той ми посочи един стол и аз седнах от дясната му страна, близо до челото на масата. След това ми наля кафе, продължавайки да чете вестника си.

Отпих от черното кафе. Предполагам, че никога няма да видите кръгла маса в къщата на истински италианец, защото около кръглата маса сядат равни. Продълговатата маса има чело, където сяда най-главният. А в случая аз седях до дясната му ръка и се чудех дали това изразява нещо или просто твърде много се вживявам в тези неща.